— Прилича на големите купони по случай навършването на шестнайсет години, които мексиканските момичета правят в Щатите.
— Знам за това — каза Лус нетърпеливо.
Марипоса продължи:
— Прашната скалиста земя на Мичоакан е земя на селяни, трудно отвоювали всяко парченце обработваема площ, на кози и овце, на кирпич и дърво, на огън и риби, на пчели и пеперуди. Там митовете за древните богове — боговете на слънцето, на небето, на майката земя, смъртта, дъжда и плодовитостта — все още отекват в душите ни. Лус, нямаше ме повече от петнайсет години. Не бях тук за твоята quince anera. Провалих се и те подведох по всички възможни начини и знам, че би предпочела, да направиш това пътуване с баба си. Дори и с тия Мария.
Лус отклони погледа си.
— Но, независимо от всичко, аз съм твоя майка.
Момичето отново извърна глава и погледна Марипоса с очакване.
— Това е моят дълг. За мен ще е чест и привилегия да те заведа до Свещения кръг. Ще ми позволиш ли да те придружа? Por favor? Моля те!
Лус погледна към аквариумите. Какавидата беше черна и отвътре имагото очакваше да излезе на бял свят.
— Може би не напълно нов живот — каза тя, обръщайки се отново към Марипоса, която я гледаше с плаха усмивка, изпълнена с надежда. — Може би просто ново начало.
Двайсет и едно
Мигриращите пеперуди в по-голяма част от времето просто се реят във въздуха, за да запазят енергията си и да предотвратят износването на крилете си и евентуални разкъсвания и увреждания. Също като ястребите те се носят плавно, улавяйки едно след друго въздушните топли течения, и се издигат до много големи височини. Когато стигнат в районите на някой от градовете, разположени по пътя на тяхната миграция, високо над небостъргачите и главите на хората, цялото небе изглежда покрито с тях.
Лус стоеше до Ел Торо, с кутията с пепелта на Есперанса в ръце, и се взираше в оживения трафик на пътя пред техния мотел. Още малко и щеше да поеме към Мексико. Беше нетърпелива за това, което я очакваше в този следващ етап от нейното приключение. От първата му част беше научила, че нищо не става така, както е планирано. По-скоро, всяко пътуване беше низ от неочаквани преживявания. Погледна към кутията и се усмихна. На Есперанса щеше да й хареса. Всяка стъпка беше нова история.
— Все още мисля, че това е лудост! — възкликна Маргарет. Хвърли и последната чанта в претъпкания багажник на колата и се обърна към Марипоса. — Хайде, все пак ти си й майка. Не би трябвало да й позволиш да ни разкарва из Мексико с тази раздрънкана бричка.
Марипоса присви устни и погледна извинително към Лус.
— Съжалявам, но говориш на грешната майка.
Лус отвори вратата от страната на шофьора, потупа покрива на колата и извика:
— Стига сте мрънкали. Влизайте вътре! Трябва да успеем да стигнем до границата!
Времето беше хубаво, но леко облачно — чудесно за пътуване. Ел Торо беше пълен до горе, маслото му беше проверено, а те имаха много вода за пиене. Съли беше прегледал колата, преди да тръгне за Милуоки, и въпреки че отново им предложи, да си наемат някой джип, беше заявил, че „Бръмбарът“ е наред.
След като Марипоса се съгласи, да тръгне с тях, всичко си дойде на мястото от само себе си. Тя беше изминавала пътя до Мичоакан много пъти, макар и невинаги, за да види семейството си. Лус не беше наивна. Знаеше, че гъстите гори в този щат на Мексико гъмжаха от наркокартели.
Тия Мария предпочете, да си остане у дома.
— О, скъпа, изобщо не съм в състояние, да направя онова изкачване — каза тя, когато Лус й предложи да дойде с тях. — Мястото е на около две хиляди и седемстотин метра височина. Няма да направя и стъпка и ще пукна от задушаване. Освен това вече съм била там. Нямам нужда да ходя отново. А и не виждам, как ще се напъхам на задната седалка на твоята мъничка кола!
Отказът й обаче имаше и добра страна, защото тя предложи да гледа Серена. Последния път, когато Лус видя малкото чихуахуа, то се беше настанило удобно в широкия скут на Мария и безгрижно похапваше, от пълна купа с храна.
Лус наблюдаваше Маргарет, докато тя се пъхаше на задната седалка. Независимо от цялото й оплакване от Ел Торо, градинарката беше добър спътник. Лус се чувстваше късметлийка, че е намерила толкова отговорен приятел, някой, който винаги я подкрепяше. Порази я мисълта, че тя всъщност беше по-близка по възраст до Марипоса, отколкото до нея. Двете жени бяха имали напълно различен живот и Лус се зачуди, как ще се спогодят. Маргарет се държеше много закрилнически към Лус, а Марипоса показваше ясни признаци на недоволство, от намесата й.