Били запали двигателя на джипа си и натисна клаксона.
Маргарет се обърна към него.
— Ей сега идвам!
Прегърна силно Лус.
— Ей, ние все още пътуваме заедно, нали? Ще се видим от другата страна!
Затича се към колата, с нетърпението на дете, втурващо се към подаръците под коледната елха. Били отвори подканващо предната врата. Отвътре се разнесе музиката на Моцарт.
— Vamonos! — провикна се той.
Преминаха през Международния мост „Фар — Рейноса“ без инциденти, като изключим обичайното забавяне. Били ги поведе през оживените малки градчета по границата с техните прашни улици, шумни площади и безбройни магазинчета, отрупани с туристически сувенири. Улични продавачи се приближаваха до колите им по кръстовищата и агресивно се опитваха да им продадат герданчета и гривнички. „Евтино, госпожа, много евтино!“ Деца минаваха между спрелите на светофарите коли и предлагаха дъвки и други лакомства.
Градчетата свършиха и пред тях, докъдето им стигаше погледът, се ширна безкрайната гола пустиня. Лус и Марипоса следваха джипа на Били в дълбока тишина, всяка потънала в своите си мисли, докато пътуваха през еднообразния, непривлекателен терен.
— От къде познаваш Маргарет? — попита най-накрая Марипоса, нарушавайки дългото мълчание в колата.
Този въпрос постави начало на разговора им. Лус започна, със съдбоносното обаждане на тия Мария по телефона, месец по-рано и поредицата от събития, довели Лус, до решението да върне пепелта на Есперанса в Мексико. Не спести нищо: проблемите с колата в Чикаго, Офелия и Анхел, раждането на бебето в Канзас, присъединяването на Маргарет, случайната среща с Били при „Тайните езера“ и намирането на телефонния номер, изписан на последната страница в тефтера на баба й.
— През цялото време обаче, каквото и да се случваше, винаги чувствах присъствието на абуела в колата — завърши тихо Лус.
— И аз го усещам.
— Така ли?
— Определено. Тя е тук с нас.
— След смъртта на баба, се чувствах толкова самотна — промълви Лус. — Не знаех какво да правя. Молех се да ми даде някакъв знак, че е още с мен. На следващата сутрин открих пеперуда монарх, току-що излязла от пашкула, в стаята, в която обикновено работеше. Беше такава изненада! Сезонът вече почти беше отминал и всички какавиди бяха станали пеперуди и бяха отлетели отдавна. Но тя беше там. А най-изумителното беше, че тази пеперуда не отлетя, когато я отнесох в градината. Остана с мен, сякаш искаше да ми обърне внимание на нещо. Бях напълно убедена, че абуела е дошла при мен, под формата на тази пеперуда. Това беше знакът, за който се молех.
Марипоса мълчеше.
— Сигурно ме мислиш за голяма глупачка.
— Изобщо не те смятам за глупачка — отвърна Марипоса. — Много, много хора са ми разказвали подобни истории — за пеперуди, които се появяват след смъртта на техен близък. Или за това, как пеперуда каца на рамото им, когато са били потиснати или тъжни. Най-трогателна за мен е историята за пеперудите, открити по стените на детските бараки в концентрационния лагер „Майданек“ в Полша по време на Втората световна война, издраскани вероятно с камъчета или с нокти. Представи си тези малки нежни пръстчета как дълбаят с ноктенцата си мечтите си по единственото „платно“, с което са разполагали, по стената. От хилядолетия навсякъде по света, има легенди и митове за пеперудите. Аз лично отравям молба към боговете всеки път, когато пускам нова пеперуда. Мисля, че историята ти е всичко друго, но не и глупава. Ние имаме специална връзка с пеперудите.
Лус се усмихна, но не откъсваше поглед от пътя пред себе си.
— Е, както и да е. Това е една от константите в моето пътешествие. Следвам знаците.
— Учените и досега не знаят, какви знаци и сигнали използват пеперудите монарх, за да откриват пътя си всяка година. За теб твоят знак е бил Есперанса.
— А за теб? — попита Лус, поглеждайки към майка си.
Марипоса се облегна назад и затвори очи.
— Аз следвам теб.
Когато небето се стъмни, Марипоса пое волана. Лус отпусна глава, докато гумите бръмчаха тихо под тях. Усещаше постоянното буботене на двигателя, като сърдечен ритъм.
Обърна лице и погледна към тъмния силует на жената, караща колата. Косата й беше прибрана в опашка ниско на врата, матовата й кожа беше чиста, без следа от грим. На лявата страна на лицето й малък неравен белег се спускаше точно по линията, очертавана от усмивката й. Коя беше тя, запита се Лус. През целия си живот, беше имала една идеализирана представа за майка си. Жената в колата до нея беше напълно непозната. Какъв ли щеше да бъде животът й, ако майка й не си беше тръгнала. Какви неща щяха да са преживели заедно? Дали щяха да са близки или по-скоро като Есперанса и Мария — да се обичат, но да не могат да живеят една с друга?