— Да. Обичам го.
Марипоса извърна глава и очите й се впиха в лицето на Лус.
— Добре.
Тъкмо когато стигнаха, до непретенциозния хотел в малкото градче Маравато, в който Били им беше казал, че често е отсядал, започна да вали. Хотелчето представляваше ниска постройка в колониален стил, разположена на очарователно площадче. Съдържателите, мила възрастна двойка, държаха мястото, заедно с децата си. Те посрещнаха Били, все едно беше техен блуден син.
Валя цяла нощ, тих, подхранващ дъжд, който се стичаше като нежна музика по тънкия покрив. Събудиха се и видяха, че небето е все още мрачно, дъждът обаче беше спрял и вятърът прогонваше облаците надалече. Били беше готов да тръгнат по-рано, нетърпелив да стигне до крайната си цел.
— Дръжте очите си отворени — каза им той, когато се качваше в джипа и потегляше пред Лус и Марипоса. — Днес е добър ден за пеперуди.
По средата на деня, Били свърна от главното шосе и пое по тесен каменист черен път, който минаваше през села и ферми. С приближаването им до Ангангео, Марипоса очакваше разговорите им да стават все по-тежки, като каменистия пейзаж наоколо, навлизайки в проблемната зона за личните им взаимоотношения. Лус беше по-мълчалива от обикновено след разговора за баща й предишния ден. Марипоса знаеше, че информацията й идва в повече и ще й трябва време, за да я осмисли. Сам й беше говорил колко важно е да позволи на Лус да й задава въпроси, независимо колко трудно и болезнено щеше да бъде за нея да им отговори. Искаше й се Сам да беше сега тук, при тях. Липсваше й спокойната му сигурна ръка, водеща поводите на коня й.
Но Лус не задаваше никакви опасни въпроси. Седеше мълчалива, напрегната и притеснена, заради предстоящата среща с непознатите членове на тяхното семейство в Ангангео. Цяла сутрин виждаха край тях пеперуди монарх. Тук две, там три. През последния час бяха започнали да се появяват още и още, една след друга. Лус се взираше постоянно в небето.
— Ето още една! — извика развълнувано тя и посочи над главите им.
— Не мога да я видя, освен ако не искаш да изляза извън пътя. По-добре да гледам напред.
Лус продължи да хвърля от време на време поглед към небето.
Марипоса видя, че Били дава мигач и отбива встрани край пътя. Наби спирачки, мърморейки недоволно:
— Какви ги върши сега? Този мъж ме побърква. Все спира да зяпа нещо. А Маргарет му приглася, виж това растение, погледни онова цветенце! Двамата са един дол дренки.
— Е, все пак това е работата им. Те са изследователи.
— Знам. Просто съм нервна. Нетърпелива съм, да се срещна със семейството и сме съвсем близо. Всяко спиране ме дразни.
Докато стигнат до тях и отбият колата, Били беше вече излязъл, стоеше на ръба на една урва и се взираше в небето с бинокъла си. Маргарет обикаляше джипа и гледаше нагоре, прикривайки очите си с длан.
Лус взе бинокъла си от задната седалка на Ел Торо.
— Какво гледаме?
Маргарет посочи нагоре.
Лус видя една пеперуда монарх, да лети съвсем ниско, изподраните й по краищата криле пляскаха ожесточено във въздуха.
— Монарх! — възкликна Лус.
Марипоса също излезе от колата и застана до нея.
— Видях я. А ето там има още една двойка — посочи тя. — Ще виждаме все повече.
— Ей, дами — провикна се Били, повдигайки очилата си. — Какво правите? Вижте!
Всички погледнаха отново към облачното небе. Това, което приличаше на предния ръб на един черен облак, се движеше по-бързо от останалите облачета. Марипоса вдигна ръка, заслони очите си и примижа. Високо в небето, летящи под тъмния облак, забеляза множество пеперуди, чиято форма не можеше никога да сбърка. Усмихна се и погледна към Лус. Видя я как подскача и размахва въодушевено ръце.
— О, божичко! — извика Лус.
Марипоса изви врата си, за да погледне отново нагоре. В този момент слънцето се показа иззад един облак и небето над главите им избухна в оранжева бляскава експлозия.
Това не беше облак.
— Леле! — изкрещя извън себе си от вълнение Лус и се разтича наоколо като малка ученичка.
Марипоса се разсмя силно, радвайки се от сърце на гледката. Над тях в небето летяха хиляди и хиляди пеперуди монарх. Беше невъзможно да се предположи броят им. Почувства се нищожна, докато ги наблюдаваше. Тези крехки, героични пътници, следващи един вековен инстинкт, образуваха величествена, целеустремена река, течаща в небето. За момент Марипоса си спомни гъсениците. Всяко яйце, което се беше излюпило като гъсеница, с размера на човешка мигла и беше оцеляло и пораснало, беше възкръснало като пеперуда. Всяка метаморфоза беше чудо. И ето ги тук — хиляди и хиляди от тях, тържествуващи, летящи към своето светилище. Заля я вълна на надеждата.