Били стоеше на края на пътя, взирайки се в далечината. Лицето му грееше, като на малко момче, когато посочи към висок хълм, покрит с жълти цветя. Капчиците роса от по-ранния дъжд блестяха на слънцето.
— Това е El Cerrito, Малкия хълм. Там ще е първата им спирка. Ще се заредят с храна, преди да се отправят към колониите си в еловите гори, където ще презимуват. Да вървим! — Изтича бързо към колата си.
Марипоса се провикна към него:
— Вие вървете. Но за нас това е в обратната посока. Ще тръгнем право към Ангангео. Семейството ни очаква.
Погледна към Лус, за да види, дали е съгласна с плана.
— Става ли?
Лус кимна, в знак на съгласие, после погледна към Маргарет.
Тя се приближи до нея и хвана и двете й ръце в своите.
— Хей, разбирам защо искате да отидете колкото се може по-бързо в града. Но това е важен момент за мен. Винаги съм искала, да работя на терен и сега Били ми дава този шанс.
— Но, Маргарет! Да тръгнеш така с него е прекалено…
— Спонтанно? Господи, надявам се да е. Уморих се да чакам по спирките, докато другите прелитат край мен с колите си. Уморих се да поемам винаги по безопасния път.
— Но…
— Всичко е наред. Били е страхотен и двамата работим добре заедно. Мислим по един и същ начин. Ей, не гледай толкова тъжно. Радвай се за мен. Това е приключението, което съм чакала цял живот.
— Ще те видя ли отново в града?
Маргарет сви рамене и изимитира доста добре кривото ухилване на Били.
— Не знам. Но ще държим връзка. Имаш номера на телефона ми, а и аз ще ти се обаждам. Не се тревожи! — Придърпа Лус към себе си и я прегърна силно. — Благодаря ти много, че ми позволи да дойда с теб. Ти си по-смела и по-силна, отколкото си мислиш. Ти промени живота ми.
Пусна я, забърза се към джипа и скочи вътре, докато Били палеше двигателя. Той подаде ръката си през прозореца и им махна набързо, с широко разперени пръсти. Докато излизаше отново на пътя, усмихнатата Маргарет се показа през прозореца и се провикна:
— Надявам се, че ще стигнеш там, където ти е писано да бъдеш! — Засмя се и се прибра обратно вътре.
Лус се разсмя и помаха с ръка, гледайки как джипът на Били изчезва надолу по пътя. Кой да предположи, помисли си тя, и внезапно се сети за Съли.
— Знам къде сме — каза Марипоса и очите й блестяха, докато сядаше на шофьорското място. — Влизай! Почти стигнахме.
Двайсет и две
Мексиканският празник, известен като Денят на мъртвите, на 1 и 2 ноември съвпада с пристигането на основната група пеперуди монарх, които се настаняват в еловите гори в Мичоакан, за да презимуват. Местните вярват, че пеперудите са душите на починалите им близки, които се завръщат всяка година при тях.
Малкият колониален град Ангангео, бе разположен уютно в тясна долина, отделните кварталчета с цветни, замазани с хоросан отвън къщички бяха струпани терасовидно по планинските склонове. Марипоса и Лус минаваха покрай ферми с техните скромни дървени къщи и навеси, кози и овце и величествени борови гори. Ел Торо се задъхваше, докато се изкачваше по каменистия път, но Марипоса караше старата кола, сякаш беше родена за това. Най-накрая стигнаха градчето, което основно се простираше около тясната, змиевидновиеща се главна улица. Покривите на белите къщи бяха покрити с керемиди, а рамките на прозорците грееха в ярки цветове като искрящите чушки и домати, продавани на пазара. Градът беше украсен с празнични серпентини, висящи между сградите, а цветните им пластмасови флагчета плющяха шумно, развявани от вятъра. Местните пъплеха по тротоарите, носейки кошници, претъпкани с оранжеви цветя, хляб, сладки и други традиционни храни за Деня на мъртвите. Пръстите на Марипоса танцуваха по волана, докато Ел Торо си пробиваше бавно път, из задръстените калдъръмени улички. Лус гледаше през прозореца и се изкикоти, когато видя как голям рекламен знак на бира „Корона“ закриваше гледката към красивата църква на площада в края на улицата. Беше доста нелепо.