— А как е скъпата ми сестра Мария? — попита Лус Маноло. — Можеше и тя да дойде.
— Добре е. Има много хубава малка къща.
— Не се ли чувства самотна? Толкова е тъжно, че децата й се преместиха да живеят далече и я оставиха сама. Дори не я посещават. Можеш ли да си представиш такова нещо? — каза възмутено Маноло, после се сепна и погледна смутено към Марипоса.
Лус пренебрегна неловкия момент.
— Не мисля, че тия Мария е самотна вече. Тя се грижи за кучето ми. Чихуахуа. Мисля, че беше любов от пръв поглед.
— Хубаво! Това е добре! — Маноло й се усмихна топло. — Ти си истински ангел.
Лус се усмихна, все още изненадана, че каквото и да кажеше и да направеше, тези хора го одобряваха. Всички й предлагаха още храна и още бира. Колкото повече бира пиеше, толкова повече езикът й се развързваше. Не след дълго, се присъединяваше съвсем смело към разговорите, правеше грешка след грешка, но явно никой нямаше нищо против. Само й се усмихваха, благодарни за усилието, което правеше.
Беше заобиколена от хора, които приличаха на нея и на Есперанса. Особено сестрите й, тия Роза и тия Марисела. Имаха същото набръчкано, изразително лице, като нейното и същите тъмни очи, искрящи от радост заради пристигането на Лус у дома. Сърцето й трепна, когато в моменти на вълнение и двете жени допираха ръце до гърдите си, точно както правеше баба й. Но имаше още толкова много хора от семейството! Когато я запознаваха с някого, Лус се усмихваше и повтаряше името, но веднага след това то изхвръкваше от ума й, за да освободи място на следващото. Надяваше се, че през следващите дни щеше да успее да ги запомни.
Марипоса и Лус щяха да споделят една стая в задната част на апартамента, гледаща към градината. Две тесни легла с дървени табли, боядисани в яркосиньо, зелено и червено, бяха разделени от малка масичка, покрита с дантелена покривчица. Лампата хвърляше мека светлина в стаята. Нямаше черга или килим на пода, а дантеленото перде на прозореца беше съвсем тънко, така че Лус се съблече бързо, благодарна за сянката, която хвърляше високото дърво в двора. Обу си бързо дебели вълнени чорапи и си навлече един суичър, после пусна косата си, разреса я с пръсти и се напъха под одеялото.
— Толкова е студено — прошепна тя, търкайки краката си един в друг. Цялата трепереше.
— Забравила си, колко студено става в планините — отвърна Марипоса. — Ние сме доста нависоко. Искаш ли още едно одеяло? Мога да помоля Естела.
— Не, тя е прекалено изтощена, от тази вечер — каза Лус, като потракваше със зъби. — Всичко е наред.
Марипоса се надигна, отиде до гардероба и извади вълнен шал от рафта. Дойде изненадващо до леглото й и зави раменете й с тежкия шал, придърпвайки го плътно към гърдите й. Лус веднага почувства топлината. Жената задържа за миг пръстите си върху шала.
— Лека нощ, Лус — каза тихо тя.
— Лека нощ.
Марипоса се усмихна леко, после се протегна и загаси лампата. Лус си помисли, че майка й ще погали косата й или ще я целуне по бузата и искрено се надяваше да не се опита да го направи. Чуваше я как се намества на леглото си, как матракът й проскърцва, как се сгушва под одеялото. Луната светеше ярко през прозореца и изпълваше стаята с мека сива светлина.
Лежеше по гръб с отворени очи и се опитваше да не мърда шумно върху тънкия матрак. Усещаше миризмата на влажната вълна и ароматите от вечерята, все още носещи се из студения въздух. Затвори очи и се опита да изпразни съзнанието си от всякакви мисли, да се остави нежният вятър отвън да я понесе нанякъде, но отново и отново се връщаше към разговорите от тази вечер. Лицата на голямото й семейство — Маноло, Естела, Роза — се появяваха в главата й, всяко оставило дълбок емоционален отпечатък. Но никой не я беше белязал по-дълбоко от жената в стаята. Това беше третата нощ, в която споделяха една и съща стая, и тя все още не можеше да повярва напълно, че силуетът, лежащ в леглото срещу нея, беше майка й. Наистина ли беше тук? Или това бе част от нейния продължаващ сън? Ако се протегнеше да я докосне, дали нямаше да изчезне отново?
Марипоса се събуди с първите лъчи на зората, които възвестяваха идването на El Dia de los Muertos. Надигна се от леглото и се облече тихо, като внимаваше да не събуди спящата си дъщеря. Въздухът беше студен и въпреки че Лус беше със суичър под одеялото и шала, тя се беше свила на кълбо като малко дете. Марипоса взе с леки движения шала и метна върху нея одеялото от своето легло. Вгледа се в дъщеря си, поглъщайки с очи всеки детайл от лицето й. Колко години беше мечтала за момент като този? Въпреки че беше пораснала и се беше превърнала в силна и независима жена, много повече, отколкото самата тя осъзнаваше, когато спеше, все още приличаше на малкото момиче, което Марипоса си спомняше. Погали нежно с пръсти косата й и махна няколкото кичура, паднали върху лицето й. После се наведе и леко я целуна по бузата, вдишвайки сладкия мирис на кожата й. Лус изпъшка и се размърда в леглото си. Марипоса задържа дъха си и отстъпи назад. Когато дишането на момичето отново стана равномерно, отиде до дрешника. Вратичката изскърца. Тя замръзна на място и погледна отново към дъщеря си. Отвори рязко гардероба и много внимателно издърпа кутията с пепелта на Есперанса от рафта, където Лус я беше поставила. Усмихна се, когато видя украсата, която тя и приятелките й бяха залепили по кутията. Младите момичета могат да бъдат толкова глупави. Знаеше, че не бяха имали нещо лошо предвид, но за нея тези боклуци граничеха с неуважение. Тя възнамеряваше да изпълни задължението си като почтителна дъщеря и да направи красив олтар за гроба на майка си днес, който да отговаря на всички традиции. Щеше да бъде най-красивата на гробището, достойна за Есперанса.