Бързо и без да вдига шум, откъсна хартиените цветя, етикетите и нелепите плетени терлички и ги хвърли в кошчето за боклук. После грабна чантата си и се измъкна от стаята, като затвори тихо вратата зад себе си. Мина по тъмното стълбище и отиде в кухнята, в задната част на къщата. Там огънят в пещта вече беше разпален и снаха й, Естела, месеше тесто с потънали до лактите в царевично брашно ръце.
— Добро утро — каза Марипоса на испански.
Естела повдигна глава за миг, после бързо се зае отново с работата си.
— Рано си станала. На печката има готово кафе.
— Благодаря.
Марипоса си взе чаша и я напълни с димящото черно ароматно кафе. Отпи и въздъхна от удоволствие.
— Ммм… прекрасно е — измърмори тя. — Толкова до късно стояхме вчера. Довечера на бдението сигурно ще заспим.
— Ще се оправим.
Марипоса реши, да не обръща внимание на леденото отношения на снаха си и отпи още една глътка. Чувстваше как адреналинът й се покачва и я ободрява много повече от кофеина в кафето. Фактът, че си беше у дома, й вдъхваше сили и тя се замисли с въодушевление за днешните си задачи.
Естела оформяше бързо топки от тестото и ги подхвърляше умело от едната си ръка, в другата.
— Тортилите ще станат скоро. Там има малко сок. Портокалов. Закуската ще бъде готова след малко.
— Не съм гладна, благодаря. Трябва да тръгвам. Толкова много неща имам да направя.
— Не можеш да изкараш цял ден на празен стомах.
— Ще ям нещо по-късно, не се тревожи. Откъде мога да взема малко дъски и чук?
— Маноло събра всичко, което ще ти трябва, и го остави в ръчната количка, отзад в бараката. Ако изчакаш малко, ще дойде да ти помогне да я закарате до гробището.
— Бутала съм количка и преди. Мога да го направя и сама. Ще ти кажа, ако имам нужда от помощ.
— Маноло и Лус няма да са доволни, че ще отидеш без тях.
— Те ще разберат, защо трябва да го направя сама.
Естела изсумтя многозначително и тръсна шумно тестото на масата.
— Маноло изкопа дупка за останките. Готова е. — Млъкна и погледна кутията в ръцете на Марипоса. — Това те ли са?
— Да.
Възрастната жена се прекръсти.
— Нека Бог бъде с теб днес.
— Дъщеря ми…
— Не се тревожи. Ще се погрижим за нея. Ти прави каквото е нужно.
— Благодаря ти — каза Марипоса искрено.
Изгълта кафето си набързо, нямаше търпение, да започне важната си работа днес. Изплакна чашата си и излезе навън.
Небето беше все още сивкаво, а въздухът бе влажен и студен. Преметна вълнения шал около раменете си и се запъти към двора. Въпреки че къщата беше в центъра на града, градината беше просторна и в средата й се извисяваше огромно дърво авокадо. Други малки дръвчета, които не можеше да разпознае какви са, бяха разпръснати около няколко стари навеса и постройки, които имаха нужда от ремонт. Едната беше кокошарник. Когато кокошките забелязаха Марипоса, започнаха да подтичват край оградата и да издават пискливи звуци, искайки храна. Знаеше, че гладните животинки няма да я оставят на мира, затова им метна шепа от приготвеното за тях зърно в кофите до телената мрежа. Те веднага се разпръснаха и започнаха да кълват като бесни.