— Аз съм. Лус.
Марипоса премигна няколко пъти, опитвайки се да се съсредоточи. После си пое дълбоко дъх и потръпна. Кимна, че я е познала; внезапно се спусна към нея и я прегърна.
Лус се слиса и се олюля назад. Не знаеше, какво да прави, или да каже. Стоеше вцепенено, с отпуснати отстрани ръце, защото не желаеше да отвърне на прегръдката на майка си. Когато Марипоса се вкопчи още по-здраво в нея, тя вдигна ръце и лекичко я потупа по раменете, като постепенно я откъсна от себе си.
Марипоса отстъпи назад и изтри калта и сълзите от лицето си. Докато отдръпваше ръцете си, красивите й тъмни очи се взираха в Лус. После погледът й падна върху Ядира и тя инстинктивно приглади разрошената си коса и махна падналите върху лицето й кичури. Пое си отново дълбоко дъх и издиша тежко.
— Съжалявам — каза тя засрамено. — Тази работа със смъртта ме разтърси.
Лус си отдъхна. Беше уплашена от крайностите в емоционалното състояние на Марипоса, но все пак това беше нормално, нали? Майка й беше починала и тя страдаше.
— Донесохме ти нещо за ядене — обърна се Ядира на испански към Марипоса.
Пристъпи предпазливо напред и й подаде мазния кафяв хартиен плик, пълен с храна.
Тя погледна към него, почти с отвращение, но го пое и се усмихна.
— Благодаря.
— Трябва да се прибереш у дома с нас — каза й Лус. — Изглеждаш изтощена, а е хубаво и да се измиеш преди тържеството.
— Добре. Добре. — Марипоса кимна с глава. Хвърли последен поглед към гроба. — Чакай, Лус! Не каза нищо за моята ofrenda. Какво мислиш?
Лус си даваше сметка, че майка й очаква, с нетърпение мнението й. Приближи до гроба, сложи ръце на кръста си и огледа внимателно олтара. Без съмнение беше най-големият и най-впечатляващият в гробището, отрупан изобилно с цветя и всякакви украшения. Гледката беше красива. Но същевременно беше сигурна, че Есперанса би предпочела нещо, което да прилича повече на нея самата. Нещо смислено, малко и семпло.
— Грандиозен е — каза тя на Марипоса. — Определено прави впечатление.
Майка й се усмихна широко и облекчено.
— Нали, и аз така смятам.
— О, почакай. Имам още нещо за него.
Лус отвори хартиената си торба и извади смешния скелет, който беше купила. Есперанса обичаше глупавите, забавни играчки и щеше да се влюби в тази дрънкулка. Отиде до гроба и постави скелета близо до надгробната плоча.
— Лус, недей — каза Марипоса и дойде до нея. — Това е пластмасова играчка. Искам само естествени неща на гроба. — Наведе се, вдигна скелета и й го върна. — Можеш да го сложиш на олтара в къщата.
Лус пъхна пластмасовия скелет в торбата му. Пръстите й мачкаха яростно хартията, копнеещи да разкъсат нещо.
Двайсет и четири
Високо в еловите планини, когато слънцето залезе, пеперудите се скупчват по дърветата, за да си намерят безопасно място, където да прекарат студената нощ. Микроклиматът, създаван от гъстата гора, ги защитава от резките промени в температурата. Оредяването и липсата на тази заобикаляща буферна зона, позволява нахлуването на вятър, дъжд и сняг в средата на колониите. Това може да бъде смъртоносно за пеперудите монарх.
Небето беше черно и сред дърветата фучеше студен вятър. В стаята си, Марипоса и Лус се преобличаха за Деня на мъртвите. Естела им беше дала традиционни шалове, за да се слеят с местните хора, по време на този важен празник. Бяха вечеряли леко и се бяха изкъпали, така че се чувстваха освежени. Марипоса беше спокойна на външен вид, но Лус чувстваше, че все още е доста превъзбудена. Очите й блестяха ярко, като звездите. Преди да тръгнат на това пътуване. Сам беше дръпнал Лус настрани и я беше помолил, да наглежда майка си.
— Все още е прекалено уязвима — каза й той. — Толкова много неща се случиха наведнъж. Тя не е напълно готова за подобно изживяване.
В навечерието на Деня на мъртвите, Лус щеше да представи своята ofrenda на семейството си. Знаеше, че даровете, с които беше украсила кутията, можеха да изглеждат прекалено детински, но Ядира й беше обяснила, че когато семейството се събере на гроба за бдението, всеки щеше да сподели някаква история за Есперанса. Лус смяташе да разкаже за своето пътуване до Ангангео. Упражняваше се наум да описва всеки от на пръв поглед нелепите дарове и обясняваше защо те представляват толкова важни етапи от завръщането на баба й у дома. Изпитваше чувство на приятно удовлетворение, когато си представяше лицата им, докато я слушат, понякога, усмихвайки се на перипетиите й — както когато колата се повреди, понякога сериозни — при разказа за срещата с майка й в дома на тия Мария в Сан Антонио. Смяташе, когато приключи с историята си, да им поднесе своя дар — на тях, новооткритото й семейство — картонената кутия с тленните останки на Есперанса.