Искаше да направи всичко, както трябва, с уважение към традициите и обстановката. Облече се в дънки и обикновен черен пуловер и отиде до огледалото, закачено над масата. Внимателно сплете косата си на традиционната плитка, каквато носеха жените от селото. След това обви няколко панделки в ярки цветове около плитката, както я беше научила Ядира. Най-накрая се наметна с тежкия вълнен шал на червени и лилави ивици. Погледна отражението си и си помисли, че ако духът на баба й се появеше у дома тази вечер, определено щеше да бъде доволен от нея.
Отвън от улицата, някъде в далечината, се носеха звуците на китара, а гласовете и силният смях показваха, че селяните бяха започнали да се събират за тържествата. Празникът започваше! Сърцето й биеше учестено, докато отиваше до дрешника. Вратичката висеше хлабаво на пантите и тя я отвори много внимателно. Нямаше ключ за осветление, така че просто опипа на сляпо с ръка из горния рафт, за да намери кутията с пепелта. Отмести встрани една голяма възглавница, но кутията не беше там. Къде можеше да бъде? Притеснена, Лус се повдигна на пръсти и протегна по-навътре ръка. Докосна задната страна на дрешника и разбра, че кутията беше изчезнала. Сърцето й подскочи от ужас. Къде беше? Размести роклите, които висяха по закачалките, и огледа пода. Видя черните си обувки, раницата си, ботушите на Марипоса и кошче за боклук. Късче от цветна хартия, странно познато, привлече погледа й. Извади кошчето от дрешника и го отнесе под лампата. Погледна вътре с недоумение. Тук бяха всички украшения, които тя и нейните приятелки бяха направили в чест на баба й, захвърлени като обикновен боклук. Как се бяха озовали вътре, зачуди се тя. Пъхна ръка и извади едната розова терличка. Кой беше направил това?
В следващия миг разбра.
Обърна се рязко и изтича побесняла към вратата на банята.
— Марипоса! — изкрещя извън себе си от гняв.
Тя се появи почти веднага. Изглеждаше впечатляващо в дългата си черна пола и плътния вълнен шал в тъмносиньо и черно, увит около раменете и шията й. И тя беше сплела косата си в дебела плитка, но не я беше украсила с ярки панделки, както правеха момичетата и по-младите жени.
— Лус, какво има? — попита притеснено. — Нещо не е наред ли?
— Къде е кутията с пепелта?
Лицето на Марипоса застина изненадано.
— Какво?
— Пепелта? Пепелта на абуела, къде е?
Отвън камбаните на църквата забиха с печалния си звън, призовавайки селяните да се съберат на гробището. Марипоса сплете пръстите на ръцете си и погледна през прозореца. Когато обърна отново лице към Лус, беше успяла да се успокои донякъде.
— Защо? Трябваше да я сложим в гроба, разбира се — каза тя с равен глас. — Там, където…
— Кой го направи? Ти ли?
— Ами, да…
— Защо не ме попита? — извика Лус. — Тя беше моя.
Марипоса погледна през рамо и мълчаливо затвори вратата.
— Шшш… Лус, не крещи. Не искаш семейството да чуе.
Лус стисна устни и се въздържа, въпреки че й се искаше да изкрещи, че изобщо не й пука кой може да я чуе. В този момент беше прекалено ядосана и прекалено огорчена, за да се съобразява с някого.
— Много е просто — започна Марипоса. — Няма нужда да се притесняваш. Маноло приготви гроба за тленните останки на Есперанса и аз ги положих вътре за церемонията тази вечер. Ти спеше, Лус.
Лус беше бясна. Марипоса признаваше, че е взела пепелта и дори не се извиняваше, че го е направила.
— Трябваше да ме събудиш! Аз трябваше да положа пепелта на абуела! Тя беше моя!
— Не ставай смешна, Лус. Това не беше твоята пепел. Останките на баба ти принадлежат на семейството.
— Разкъсала си цялата украса! Хвърлила си я в боклука! Как можа да ми го причиниш?
Тия Естела се провикна от долния етаж на испански:
— Хайде! Тръгваме! Парадът започва. Побързайте!
— Ще говорим за това по-късно — каза Марипоса.
— Искам да говорим сега.