— Остави ме сама — проплака прочувствено Марипоса и се дръпна рязко. Загуби равновесие и се олюля, после се свлече отново напред. — Това е между мен и майка ми. Не те засяга.
— Не ме засяга ли? — извика Лус и я блъсна отново назад. — Не ме засяга, така ли?
Из вените й се стичаше вулканична ярост. Целият гняв, който беше потискала по време на нощното бдение, цялата болка от това, че е била изоставена, цялото й възмущение от разрушаването на нейната ofrenda, си проби път навън и излезе като огнена лава. Този път нямаше да позволи, да бъде пренебрегната. Захвърли шала си и се изправи пред майка си, вперила презрителен поглед към нея отвисоко.
— Как смееш? — изкрещя тя. — Да коленичиш в калта пред този нелеп олтар, който си направила. Толкова е показно. Абуела щеше да му се изсмее. Да не смяташ, че с тази глупост щеше да я накараш да ти прости? Тя е мъртва! Прекалено е късно. Ти имаше своя шанс и го пропиля. Нито една от тези простотии, които си изсипала върху жалкото си олтарче, няма да промени това.
— Недей…
— Тя мислеше, че си мъртва! Аз мислех, че си мъртва. Ти ни остави и не си направи труда да се обадиш, дори веднъж. Дори веднъж! — Лус си пое дълбоко дъх, задушавайки се от вълнение. — Обичала си наркотиците си, повече от мен, или абуела.
Завъртя се и погледна, направената от Марипоса ofrenda. Подаръците и украшенията искряха ярко на утринната светлина.
— Погледни тези боклуци — извика тя. — Купила си ги от някое скапано магазинче. Те не означават нищо за нея. Направила ли си въобще нещо, което да бъде от значение за Есперанса? Какво й предложи в дар, което да значи нещо и за теб?
Грабна чантата си, токовете на обувките й потъваха в меката кал край гроба. Извади украшенията, които бяха откъснати от кутията с пепелта на баба й, и се върна при надгробния камък. Демонстративно постави розовите терлички на земята пред Марипоса.
— За Офелия — каза тя.
До тях постави разкъсано парче картон от кутията, нашарено с красиви букви и изрисувани пеперуди.
— За Стейси.
Добави и изписания лист от дневника с наблюденията на Маргарет.
— За Маргарет.
Най-накрая разпръсна останките от увехналите цветя и изпокъсаните листчета хартия върху гроба и ги наблюдаваше как падат върху рохкавата пръст.
— Не ги докосвай! — изсъска тя на Марипоса. — Това бяха моите дарове за абуела, а ти ги захвърли, като обикновен боклук. Както захвърли и мен. Те не са боклук! Аз не съм боклук! — извика яростно. — Това беше важно за мен. За мен! — Тупна силно с юмрук по гърдите си и почувства, как сълзите изгарят очите й. — Така и не ме попита какво означават за мен. Не ме попита, как се чувствам след смъртта на абуела, как се чувствам, останала отново сама. Аз донесох пепелта на баба у дома. Не ти! Това беше моето пътуване. — Вдигна ръка и избърса сълзите си. — Дойдох тук заради нея. Тези дарове бяха за Есперанса. — Гласът й се прекърши при споменаването на името й. — Тя беше моята майка. Не ти. Ти не означаваш нищо за мен. Ти си мъртва! Чуваш ли ме? За мен ти си мъртва!
Марипоса седеше с отпуснати рамене, пред гроба на майка си, заобиколена от пукащи свещи. Взираше се в Лус с тъмните си опустошени очи, а лицето й беше мъртвешки бяло от шока.
Лус се обърна и тръгна, без да вижда накъде, препъвайки се из даровете върху другите гробове. Искаше само да бъде далече от тук. Стискаше чантата и шала си и не поглеждаше назад. Не можеше да издържи, дори още само миг в това гробище.
Слънцето се издигна по-високо над хоризонта. Аурата на мистерията и помирението с живота и смъртта, които Лус беше почувствала при първите лъчи на изгрева, бяха изчезнали, като духовете на починалите. Денят на мъртвите трябваше да бъде тържество на любовта и утвърждаване на живота. Напускайки гробището обаче, тя усещаше само отчаяние и смазващо поражение.
На свежата ярка сутрешна светлина, всички мечти и сънища за майка й, които през годините беше пазила като скъпоценни съкровища, се бяха превърнали в гигантски кошмар.
Двайсет и пет
След като се настанят в колонните, милионите пеперуди монарх прекарват по-голямата част от времето си, притискайки се една до друга в гигантски купчини сред еловите гори. Когато слънцето се покаже, те започват да летят. Когато облаците го скрият, пеперудите се паникьосват и отново се скупчват по дърветата. Звукът от милионите пърхащи криле е като силен безспирен вятър, танцуващ из гората.