— Това не е сбогуване, mi hija — каза й тя. — Чакай ме през пролетта, когато дните нараснат и слънцето започне да грее отново. Ще долетя на север да те видя. А през есента, когато нощите станат хладни и листата окапят, ти ще дойдеш на юг при мен. Ще бъдем като пеперудите, ти и аз.
Този спомен накара Лус да се усмихне. Приятната емоция се настани в сърцето й и я успокои. Беше същото чувство на покой, което беше изпитвала като малка, когато слушаше историите на баба си нощем, по време на някоя силна буря. Наследената истина, запечатана в тези думи, отекна в нея и тя вече не изпитваше страх и не чувстваше тъга.
Лус се наведе напред и извади албума на баба си от чантата си. Облегна се отново на седалката, отвори го и започна да разлиства страниците му. Взираше се в познатите снимки на прабаба си и прадядо си, на дядовците си, на баба си, на чичовците и лелите си… Тук беше и любимата снимка на Есперанса — майка й, която държеше Лус като бебе. Приглади с любов, извилите се ръбове.
В албума вече имаше и нови снимки. Усмихна се, щом погледът й се спря на семейния портрет, направен, преди да си тръгне от Ангангео. Чичо Маноло, лелите й Естела, Роза и Марисела, Ядира и другите членове на семейството се бяха събрали край Марипоса и Лус и примижаваха срещу слънцето с широки усмивки на лица до гроба на Есперанса. Забеляза силната прилика между някои от тях, колко си приличаха чертите на лицата им, включително и нейното. Очевидните знаци за споделено ДНК я накараха да изпита приятно чувство на принадлежност към нещо по-голямо.
Следващата снимка, беше направена в къщата на тия Мария в Сан Антонио. Леля й седеше в любимото си червено плюшено кресло и се усмихваше широко, с позиращата пред фотоапарата Серена, настанена удобно в скута й. Лус беше опознала самотата прекалено добре и нямаше друг избор, освен да позволи на тия Мария да задържи кученцето, което обожаваше. А и решението всъщност не беше нейно. Всеки можеше да види, че Серена се намираше в кучешкия рай и беше избрала сама своя дом.
Вече разбираше, как се е чувствала Есперанса, когато разглеждаше снимките в албума си и й разказваше истории и за живите, и за починалите членове на семейството си. Всички те живееха в сърцето и в ума й, а не бяха просто безсмислени имена, прикачени към лицата по страниците. Както семействата в Мексико разказваха истории за починалите си близки в Деня на мъртвите, така и Есперанса беше пазела семейството си цяло и близко до себе си, повтаряйки на внучката си отново и отново случки за хора, които тя не познаваше, като ги вплиташе в историите за Марипоса и Лус, за да създаде дългата, непрекъсната нишка на живота.
Есперанса беше права за толкова много неща. Дори за Ел Торо, помисли си Лус и се усмихна сама на себе си. Тази малка кола имаше сърце и ги беше докарала по целия път до Мексико и обратно. Лус я подари на Марипоса. Малкият фолксваген „Бръмбар“ й беше служил добре. Той беше нейният пашкул по време на пътуването й и сега тя можеше да го остави зад гърба си и да отлети у дома.
У дома.
Истината беше, че Лус копнееше да се прибере вкъщи при Съли. Преди месец нямаше търпение да си тръгне от това, което смяташе за скучен и досаден живот, в който нищо не се случваше, живот — капан. Но след всичко преживяно по време на това пътуване осъзна, че не мястото се беше променило, а сърцето й. В някои от най-самотните моменти от това епично приключение се замисляше за малката къщичка в южната част на Милуоки със стаи, изрисувани в цветовете на портокалите и на зелените лимони. В мислите й, това беше място убежище. Още не бе решила, дали да задържи къщата, или да я продаде.
Щеше да говори с Маргарет и да кандидатства за стипендия, за да може да се върне в университета. Имаше планове. Идеята, че ще започне тази нова фаза от живота си, свободна, без препятствия, й вдъхваше сили.
Това не беше чисто нов живот. Просто едно свежо начало.
През пролетта, майка й щеше да долети и двете заедно, щяха да се погрижат за градината на Есперанса. Щяха да засадят млечка и растения, с чийто нектар пеперудите монарх обичаха да се хранят. Нямаше да пръска с пестициди или с други отрови за плевели. Като баба си и майка си, и тя щеше да отглежда гъсеници, за да се превърнат в какавиди. Щеше да споделя чудото на метаморфозата им с децата от квартала. А през есента щеше да маркира пеперудите, както я беше учил Били, с надеждата да успеят да извършат пътешествието си и да стигнат до светилищата си в Мексико.