Стаята изглеждаше, както винаги, сякаш нейната абуела, беше все още тук. Всичко беше подредено и на мястото си. Лус не се страхуваше. Щеше да се зарадва, да види духа на баба си, молеше се, той да се появи. Подтикната, от внезапен импулс, влезе, дръпна завивката и се пъхна под вълненото одеяло. Чаршафите бяха свежи и изгладени, студени като смъртта, и тя потръпна, отчаяно желаеща да почувства някаква искрица топлина, някаква връзка с баба си. Може би беше от уханието на Есперанса, което все още се носеше от чаршафите, но тънката нишка, която беше задържала Лус да не се разпадне през изминалата седмица, внезапно се скъса. Тя стисна възглавницата и всички потискани емоции, избликнаха, като вулкан в нея.
— Абуела! — Викът й се разнесе в мрака. — Тук ли си? Чуваш ли ме? Защо си отиде, без да се сбогуваш с мен?
Плака толкова много, свита на кълбо в леглото, че гърлото й започна да пари, сякаш беше крещяла, с цяло гърло. Изтри сълзите от лицето си с чаршафа и все още треперейки, си пое дълбоко дъх. След мъката, дойде ред и на разкаянието.
— Не можах да ти кажа, че съжалявам. Толкова много, много съжалявам. Ти ми даде всичко, от което се нуждаех, и никога, не поиска нищо от мен. Нито веднъж, през всички тези години. И какво направих, когато ме помоли за едно-едничко нещо? Да направим това пътуване заедно? Казах „не“. Винаги казвах „не“!
Стисна силно възглавницата в ръце и присви колене, към гърдите си. Повтаряше „съжалявам“ като в транс, отново и отново, броейки извиненията си, както дете брои овце, преди да заспи. Постепенно, хватката й отслабна и усети, как мускулите й бавно се отпускат и трескавото й дишане става по-равномерно. Преди да заспи, Лус измърмори последната си молитва.
— Абуела, дай ми знак, че ме чуваш, моля те! Някакъв знак, че все още, си с мен. Не е нужно да чувам гласа ти, или да виждам призрака ти, или нещо такова. Не те моля, за много. Просто… Не знам какво да правя. Толкова съм самотна. Моля те, абуела, дай ми някакъв малък знак, че още си с мен и не съм сама.
Събуди се от тропащ звук по прозореца. Облиза пресъхналите си устни и потърка подутите си от сълзи очи, после се надигна на лакът и се огледа из стаята. Долови аромата на ванилия и царевица и си помисли, че смъртта на Есперанса е била сън. След малко се пробуди напълно и позна дървеното легло на баба си, разпятието на стената, тоалетната й масичка и огледалото, украсено със снимки. Нейната абуела си беше отишла. Стисна очи, залята от нов прилив на мъка.
Отново чу тропащия звук. Повдигна глава към прозорците, гледащи към задната веранда — работното място на Есперанса. По гръбнака й премина тръпка, когато разпозна безпогрешно сянката на нежните криле, бясно блъскащи се в стъклото.
Пеперуда!
Есперанса й беше казвала, много пъти, че пеперудата монарх е душата на наскоро починалите. Лус почувства, как сърцето й почва да бие лудо — това не можеше да е съвпадение. Захвърли одеялото и се втурна, към гардероба на баба си. Отвори го и беше залята, от познатото ухание, по-силно, отколкото се разнасяше от чаршафите. Облече червения халат на Есперанса, завърза го с колана и сякаш, потъна отново в прегръдката й. После се затича по коридора, през кухнята към задната веранда.
Ранната сутрешна светлина си играеше, между гъстите зелени листа на растенията и хвърляше сенки по пода. На устните й се появи усмивка за пръв път, от седмица насам, когато видя великолепната пеперуда монарх, кацнала на перваза на прозореца. Приближи се до нея и се надигна на пръсти, за да разгледа внимателно прекрасните криле, оцветени в оранжево, разделени от плътни, черни ивици. Есперанса винаги сравняваше окраската им, с изяществото на стъклописите. Беше женска.
— Здравей, красавице — прошепна Лус.
Облегна се, на дървената работна маса и търпеливо зачака, гледайки как крилете на пеперудата се втвърдяват, на все още плахата светлина. Най-накрая, пеперудата стана по-уверена и се изкачи нагоре по дървената рамка. Там, като горд планински катерач, размаха триумфиращо криле. Лус се приведе над пейката и бавно простря ръка към пеперудата. Младата, неопитна пеперуда, предпазливо се покатери на пръста й. Лус усети гъделичкането на миниатюрното краче по кожата си.
— Ела и посрещни света — каза тя, докато я носеше към градината.