— Да — отвърна тя и очите й се спряха върху дългата златиста грива на коня й. — Добре съм.
Чуваше тракането на копитата по скалистата почва, докато Сам приближаваше. Ръцете й изпънаха юздите и кобилата й запристъпва на едно място. Марипоса я успокои, после вдигна глава и видя характерните черни и бели кръгли петна по тексаския жребец, порода куортър, който спря до нейната по-деликатна кобила паломино. Казваше се Танк. Сам Утринната звезда се извисяваше върху едрия набит кон, сякаш беше слят със седлото. Той побутна каубойската си шапка назад и разкри гордо честно лице със златистия цвят на прерийната трева в Тексас. По високото му загоряло чело имаше капчици пот, краищата на гъстата черна коса, обграждаща лицето му, също бяха мокри от силната влага.
— Виж — започна той, с обичайния си провлачен говор. Кожата на седлото му изскърца, когато се наведе напред към нея и се втренчи в лицето й с пронизващите си черни очи. — Кобилата ти очевидно е на друго мнение. Казва, че си нервна за нещо. — Лека усмивка добави още една бръчица на сухата му кожа. — А в живота си не съм срещал кон, който да лъже.
Марипоса също се усмихна колебливо. Нямаше смисъл, да спори с него. Можеше да се опита да излъже Сам, но нямаше, как да заблуди коня си. Опал съвършено попиваше и отразяваше емоциите й и усещаше безпокойството й. Между тях нямаше тайни, когато Марипоса беше на гърба й. Сякаш, за да потвърди думите й, кобилата тръсна глава в този миг и копитата й заораха в пръстта, вдигайки прах.
— Предателка — прошепна Марипоса в ухото й и се наведе напред, за да погали с любов шията й. — Добре съм. Мога да се справя — каза тя на Сам.
— Знам, че можеш. Но не искам да се притесняваш. Можем да изчакаме малко, ако ти е нужно още време. Не бързаме за никъде.
Тя хвърли бърз поглед, към Сам Утринната звезда. Той притежаваше това ранчо от 600 декара, в което отглеждаше своите тексаски петнисти коне от породата куортър. Марипоса беше дошла тук преди година за терапия с коне, а след като приключи с нея, остана и продължи да взема уроци по езда от Сам. Той не беше неин терапевт, както й беше обяснил съвсем ясно още на първия им сеанс, а просто някой, който искаше да й помогне, да се свърже с „четириногите“ и с енергията, която те излъчват. Така след време щеше да успее да открие връзката си и с „двуногите“. Беше се засмял, онзи първи път, и беше казал, че смята себе си по-скоро за „шестног“ — така са били наричани в миналото воините от индианските племена, защото били, като едно цяло с конете си. През изминалата година, Сам и Марипоса бяха станали нещо много повече от учител и ученик. Тя не беше сигурна, как точно да нарече тяхната връзка, но най-малкото беше приятелство. Според нея, отглеждането на коне му подхождаше изключително, защото той приличаше на тях. Не говореше много и общуваше най-вече, с езика на тялото — особено с очите си. Сега я наблюдаваше и преценяваше настроението й.
— Добре съм. Наистина.
— Ясно, разбрах. Нека тогава, да повървим по пътеката още малко.
Сам издаде тих цъкащ звук с език и огромният му тексаски петнист жребец потегли. Марипоса се намести на седлото, после побутна Опал, за да се обърне, и последва Танк по пътеката. През последните четири месеца беше създала връзка с кобилата си. По време на първите си сеанси я решеше, хранеше и почистваше клетката й в конюшнята. Сам й беше казал, че трябва първо да научи езика на тялото на конете, преди да пъхне крак в стремето. Сега вече двамата яздеха из хълмовете на Тексас и посещението й тук беше най-очакваният момент за цялата седмица. Където и да се спреше погледът й, виждаше само красота. Днес вятърът навяваше нежни вълни над хълмовете, избухнали в пищни златисти, алени и бронзови цветове. Яздеха мълчаливо един до друг по широката каменна пътека, криволичеща около групичка мескитови дървета, борове и оградата на пасищата. Най-силният шум беше тропотът на копитата по чакъла, докато конете се придвижваха в равномерен ход. Беше идеален ден за езда — 15 градуса, лек ветрец и толкова ярко небе, че очите те заболяваха, ако погледнеш към него без очила. Нито едно облаче не беше посмяло да оскверни просторната синева, но Марипоса знаеше, че фермерите и хората из многобройните ранчота наоколо се молеха за дъжд. Тя се молеше за същото, защото пеперудите монарх скоро щяха да минат от тук и един хубав дъжд щеше да им осигури множество красиви цветя, от които да смучат, така нужния им нектар. Погледна към Сам. Яздеха вече почти час, а той не беше казал нито дума. Просто продължаваше напред, а копитата на Танк вдигаха облаци прах от сухата земя, когато Сам посочваше към някой елен или пуйка. Изглежда не мислеше за нищо друго, само се наслаждаваше пълноценно на прекрасния ден.