Той побутна каубойската си шапка отново на главата си, намести се още по-удобно и отпусна свободно ръката си отстрани на пейката, като оглеждаше езерото, с горд собственически поглед.
— Готова ли си да ми кажеш, какво те безпокои? — попита, без да откъсва очи от водата. — Сякаш, си на милион километри от тук.
Марипоса едва сдържа усмивката си, изобщо не беше изненадана, че думите му уцелиха, право в десетката.
— Не чак толкова далече. По-скоро на хиляди.
— А — каза той и се извърна, пронизвайки я с очи. — Мислиш за дъщеря си.
— За майка си.
— Какво те притеснява?
Тя сведе глава.
— Знаеш, че й се обадих. Всъщност сестра ми й звънна.
— Да, знам.
— Преди около три седмици.
— Аха.
Марипоса застина на място.
— Не се е обаждала! Дори за да каже на Мария, че не иска да ме вижда. Или че не я интересува, какво става с мен и че трябва да я оставя на мира и никога повече да не ги търся. — Стисна дланите си в юмруци толкова силно, че кокалчетата на пръстите й побеляха. — Не че заслужавам нещо повече от това. Но се надявах… — Млъкна и си пое дъх, защото гласът й се разтрепери. — Боли ме, Сам. Нито дума!
— Почакай малко — каза той, опитвайки се да я успокои. — Сигурна ли си, че Мария изобщо се е обадила на майка ви?
Марипоса сбърчи чело, докато обмисляше думите му. И тя си задаваше, същия въпрос.
— Каза ми, че го е направила. Не би ме излъгала. Не е в стила на Мария. Тя е много праволинейна. Щом е казала, че ще направи нещо, ще го изпълни. Ако не иска, също ще ти го каже. Няма да се поколебае.
— Но ако си спомням правилно, ти каза, че със сестра ти не сте се разбирали добре. Че е ревнувала, от отношенията ти с майка ви. Сигурна ли си, че не би се опитала, да ви държи разделени, една от друга?
— Първо, тя ми е полусестра. Никога не сме били особено близки, вярно е. Но не мисля, че ме мрази. Мария е много по-голяма от мен, така че не израснахме заедно. Може да се каже, че не ме е познавала достатъчно добре, за да има причини да ме мрази. Ако изпитва някаква неприязън към мен и не ме харесва, това е, по-скоро като страничен ефект на нейната война, с майка ми.
— Струва ми се, че Мария има проблем, в отношенията си с много хора.
— Ами… — започна Марипоса, като подбираше много внимателно думите си. — Да кажем, че държи силно на мнението си. Но това беше много, много отдавна. Не одобряваше, че майка ни се е омъжила повторно, след смъртта на нейния баща. Мисля, че е очаквала, мама да носи дълга черна рокля и черен шал и да остане сама до края на живота си. Но мама не е имала и четирийсет години, когато Луис е умрял. Била е още съвсем млада и определено не е била готова да се хвърли на погребалната клада.
Сам погледа ботушите си и се усмихна.
— Определено.
Марипоса също се усмихна в отговор. Тя беше на четирийсет години, а Сам — може би, съвсем малко по-възрастен. И двамата не се смятаха за стари, определено! Всъщност Марипоса се надяваше, че е достатъчно млада, за да започне живота си наново.
— Още повече, че на младини майка ми е била поразителна жена. Дребничка на ръст, но с ярка индивидуалност. И сега има красиви очи, топли и приканващи като разтопен шоколад. И косата й. Не си виждал толкова гъста дълга коса! Когато бях малка, понякога ми позволяваше да я разресвам. Още помня чувството, когато се разстилаше в ръцете ми… като сурова коприна.
Сам наблюдаваше изражението й, докато тя говореше, като че ли на себе си, чертите на лицето му бяха меки, спокойни, беше невъзможно да се каже какво точно си мисли в момента. Но тя зърна в орловите му очи да проблясва интерес.
— Приятно ли ти е, да говориш за майка си?
— Да. Тя ужасно ми липсва. Много е старомодна, традиционно възпитана. Готви и се грижи за градината, умения, които според нея, всяка жена трябва да има. Но това не означава, че е глупачка. Напротив. Изключително мъдра е, не за годините си — стара душа, така мисля, че се казва. И щедра, и великодушна. Всеки, който се срещне с нея, я обиква.
— Включително и ти.
Марипоса извърна глава и се усмихна на Сам.
— Включително и аз. Както и да е, било е напълно естествено човек, с нейната страст към живота, да открие отново любовта. Хектор Авила и майка ми се влюбили много бързо и от това, което съм чувала, любовта им била много пламенна. Но Мария не харесвала Хектор. Той бил добър, мил мъж. Професор в университет. Това било крачка напред в социално отношение за майка ми. Мисля обаче, че Мария нямаше да го хареса, дори да беше президент. За нея, естествено, никой мъж не можел да се сравнява с баща й. Направо побесняла, когато мама се омъжила за татко. А после, когато съм се появила и аз…