Марипоса направи гримаса.
— Мисля, че дори родителите ми се изненадали, когато мама забременяла. Хектор ни върнал обратно в Мексико. Опитали се да убедят Мария да тръгне с тях, но тя била много ината и отказала. Останала в Сан Антонио, омъжила се за момчето, с което излизала, и това било. Израснах в Морелия и не я виждах често. Само при задължителните семейни посещения в Сан Антонио, или когато тя идваше в Мексико. Винаги критикуваше мама и се оплакваше горчиво, че тя ме обича повече от нея.
— А така ли беше?
Тъжна усмивка премина по лицето на Марипоса, когато спомените я заляха отново. Мария не беше привлекателно момиче. Имаше си хубави качества — беше наследила красивата коса и хубавата кожа на майка си. Но имаше и облото, плоско лице на баща си и малки кръгли очи, които винаги напомняха на Марипоса за очите на броненосец и я караха да се радва, че Луис не е и неин баща. Самата Марипоса беше изключително красиво дете, което се превърна в прекрасна млада жена. От съвсем ранна възраст беше открила, че красотата й дава власт над мъжете. Флиртуваше много, малка и глупава, без да си дава сметка за болката, която причиняваше на своите отхвърлени обожатели, чиито сърца разбиваше. Този тежък урок го научи по-късно, и то много добре.
— Дали мама ме обичаше повече? Иска ми се да мисля, че е било така.
Облегна се назад и скръсти ръце на гърдите си, докато си спомняше кавгите между майка си и по-голямата си сестра, огънят в които постепенно изтля и в крайна сметка те се превърнаха в студена липса на общуване.
— Отчуждението между тях се задълбочи. Мария побесня, когато мама дойде в Милуоки при мен. Смяташе, че е егоистично от моя страна да я моля да идва. Но истината е, че никога не съм я молила. Не ми се наложи. Мама просто се появи на прага ми, когато най-много имах нужда от нея.
— Когато си забременяла ли? — попита Сам.
Марипоса стисна устни, кимна с глава и изпита внезапно същия срам, както преди толкова много години, когато нейният любовник си беше тръгнал. Беше се почувствала, като куче, от което той се беше уморил и просто го беше захвърлил край пътя.
— Мама не смяташе да остане да живее в Милуоки за постоянно. Само докато родя бебето и укрепна достатъчно, за да мога да пътувам. Но скоро си намери работа, като готвачка в хубав ресторант и започна да печели добри пари, повече, отколкото щеше да изкарва вкъщи. Имаше нужда от работа. По онова време, вече беше вдовица. Баща ми беше починал няколко месеца по-рано.
Марипоса вдигна глава към небето. Нежни бели кълбести облаци се носеха над тях като опънати платна на кораб. През всичките тези години един страшен въпрос не й даваше мира — дали бягството й от колежа с Макс не беше причина за внезапната смърт на баща й. Майка й казваше, че е бил наранен, но, не, вината не е нейна. Марипоса не й вярваше и това беше поредното угризение, което я измъчваше, един от най-тежките товари, които носеше в себе си.
— Значи е останала — подтикна я да продължи Сам.
Тя го погледна.
— Да. Мама продаде къщата си в Мексико и с малкото, допълнително спестени пари, които имаше, купи къщичка в Милуоки за нас. Мария вдигна врява до небето. Искаше да се преместим при нея в Сан Антонио. Мисля, че когато мама остана в Милуоки при мен, това беше най-големият знак за нея, че тя е избрала страна. Отношенията им напълно се развалиха.
— Може би се е чувствала изоставена — каза Сам.
Лицето на Марипоса помръкна при последната дума — думата, която свързваше с най-голямата си вина. Насили се да запази спокойствие и гласът й да не я издаде.
— Може би, не знам… — Загледа се в далечината пред себе си. Беше преди толкова много време…
— Но когато излезе от клиниката, когато се почувства готова за онзи най-важен първи контакт със семейството си, ти се обади на своята полусестра, от която си се отчуждила отдавна. Не на майка си.
Марипоса кимна леко.
— Защо? Защо не на майка си, щом сте били, толкова близки?
— Именно за това — възкликна тя разгорещено. Изправи се и измина няколко стъпки до ствола на най-близкото дърво. — Когато си тръгнах, я нараних. Много. А и беше минало ужасно дълго време.
— Колко? Петнайсет години, двайсет?
Срамът я затисна цялата. Усети как познатият стар студ я обгръща от всички страни. Лицето й беше безизразно, гласът й — отнесен.