— Шестнайсет. Тръгнах си, когато дъщеря ми беше на пет.
— След толкова време, защо не пожела да й се обадиш?
— Мислех си… — почувства как гърбът й се вцепенява и се обърна, за да отвърне на погледа му. — Надявах се, че ще й бъде по-лесно, да го чуе, първо от Мария.
— Да чуе какво? — Сам безпощадно не откъсваше тъмните си очи от нея.
Марипоса се загледа в ботушите си. Бяха протрити и прашни, а петите бяха износени. Не каза нищо.
— Да чуе, че си жива?
Тя избухна.
— Да! Добре, доволен ли си? Да! — Обърна гръб на Сам, защото не можеше да понесе повече погледа му. — Толкова години не е знаела дали съм жива или мъртва. Отначало й звънях само за да й кажа, че съм добре, но след това се забърках с лоша компания. Аз… Не можех да й се обаждам. Нито да пиша. След известно време вече се срамувах прекалено много, за да го направя. Не можех да понеса, че ще трябва да й кажа, в какво съм се превърнала. По-добре беше да смята, че съм мъртва.
Настана дълго мълчание. Сам знаеше историята й. Че се бе забъркала с наркотици — не само беше използвала, но и продавала. Порочен кръг, от който беше почти невъзможно да излезеш, освен ако не умреш или не бъдеш убит. За нея влизането в затвора се беше оказало направо благословия. Трудните времена и рехабилитацията я бяха довели, до този момент.
Но първо, трябваше да преоткрие историята си. Да я приеме и да говори за нея. Без повече бягства и отричане. Сам нямаше да й позволи, да продължава да се крие в мълчанието си.
— Значи — каза той, с успокояващ глас — за теб е било по-лесно да се свържеш с Мария, защото тя е означавала за теб по-малко, отколкото майка ти.
Марипоса преглътна емоциите, които напираха в гърлото й, и поклати глава. След минута каза:
— Тогава не мислех за това. Вече не се опитвах да направя нещата по-лесни за себе си. Просто ми се струваше най-логично да се обадя на Мария. Тя беше тук, в Сан Антонио. Можех да говоря с нея, лице в лице. — Млъкна и разсеяно потърка рамото си. — В известен смисъл, беше като репетиция. Да проверя дали съм достатъчно силна.
— Достатъчно силна, да застанеш пред майка си.
Тя кимна и затвори очи.
— И пред дъщеря си.
Това беше. Сам не каза нищо, защото и двамата знаеха, че това беше нейният най-голям кръст. Дъщеря й, Лус.
— И беше ли? Достатъчно силна?
— Мислех, че съм. Сега вече не съм толкова сигурна. Може би беше прекалено скоро.
— Но ти се срещна със сестра си. Как мина?
Марипоса си спомни деня, в който взе автобуса, за къщата на Мария. Беше изключително нервна. Бяха говорили съвсем кратко, преди това по телефона, най-вече, защото Мария беше шокирана и остана без думи, когато чу сестра си, която от години смяташе за мъртва. От своя страна, Марипоса се изненада страшно, когато я видя. Годините не се бяха отнесли добре, към по-голямата й полусестра. Беше напълняла много след развода си, очите й бяха станали съвсем малки, блещукащи мъниста на покритото, с петна лице, с кожа, с цвят на пръст. Но когато се усмихна, цялата грейна от щастие и те се прегърнаха спонтанно. Месестите ръце на Мария я стиснаха силно. Ухаеше на ванилия, аромат, който и двете свързваха, с майка си. В този миг, всичките им разногласия изчезнаха и им се сториха абсолютно нелепи.
— Мина добре. Тя беше мила и сърдечна. Дори великодушна. Изненадах се. Беше се развела, децата й си бяха заминали. След всички тези години, след всички различия между нас, в крайна сметка и двете бяхме сами, в Сан Антонио. — Сви рамене, за да покаже, че оценява иронията на съдбата.
— И ти я помоли, да се обади на майка ви вместо теб — каза Сам.
Марипоса си пое дъх и се облегна на близкото дърво.
— Да. И тя го направи. Каза ми, че й е звъннала на следващия ден. Каза, че мама избухнала в сълзи, когато чула, че съм жива. — Погледна към езерото. Не можеше да мисли за тази сцена, без да се развълнува.
— А какво е станало после?
— Говорили само още няколко минути, но после Лус влязла и ги прекъснала.
Нейните устни произнасяха името на дъщеря й. Марипоса все още не можеше да го повярва. Отметна косата от лицето си. Усещаше как по челото и брадичката й избиваха капчици пот от тежката влага.
— Мама не искала Лус да научава за мен по този начин, така внезапно, без да я е подготвила предварително. Затова бързо прекратили разговора. Казала на Мария, че ще се обади. — Поклати глава. — Но все още не го е направила! Защо, нали е обещала?