Сам проговори отново.
— Защо не се опиташ да се обадиш на майка си сама? Днес?
Тя тръсна рязко глава.
— Защо не?
— Независимо от цялата ти теория за гените, аз не съм като майка си. Не съм толкова силна.
— Напротив, такава си. Излезе от клиниката и остана чиста. За това е нужно доста сила. И смелост.
— Не ме хвали за това, Сам. Не мога да го понеса. — Говореше съвсем тихо, гласът й трепереше, макар че се опитваше да се овладее.
— Значи сега отново ще се самонаказваш?
Повече не можеше да се контролира.
— Сам, оставих майка си и дъщеря си да ме смятат за мъртва. Зарязах детето си! — избухна тя бясна, че позволи сълзите да рукнат от очите й. — Моето малко момиченце. Беше само на пет години и аз я изоставих, заради някакъв мъж, когото дори не мога да си спомня. Просто някакво звено във веригата, който ми обеща нов живот, далеч от скучната работа в леярната. И от студа. Мразех студа.
— И, разбира се, да не забравяме и наркотиците.
Произнесе думата отчетливо, с хладната прецизност на хирург, и тя наистина я разряза като скалпел, оставяйки раната й оголена и кървяща. Марипоса се извърна и го погледна право в очите, тези дълбоки, тъмни езера. Не я съдеха, не я обвиняваха. Прииска й се да го разтърси. Да види как спокойното му лице се сбръчква от отвращение. Да го накара да я мрази, както заслужаваше.
— Да, не бива да забравяме и наркотиците. Така беше с мен — каза с изпълнен с горчивина глас. — Един мъж след друг. Всеки следващ по-ужасен от предишния. Но не ми пукаше, стига да си набавях дозата.
Стана й студено и обви ръце, около тялото си. Вгледа се замислено в лицето му. То беше все така безизразно, лишено от емоция — като камък.
— Мразех се за това, което правех. Коя жена би постъпила така?
— Пристрастената.
Марипоса изхлипа и скри лицето си с ръце.
— Толкова ме е срам. Не заслужавам нейната прошка.
— Това е в миналото. Марипоса, трябва да го оставиш да си отиде. Миналото е ужасно място, пълно с вина и самоунищожение. Трябва да живееш днес. За мига.
— Не мога. Все си мисля за тях. Защо мама не се обади…
— С какво си по-различна днес, отпреди три седмици, когато взе решение да се свържеш с майка си? Вече си готова, да общуваш.
— Но те не са готови да общуват с мен!
— Не можеш да си сигурна.
— Защо тогава, мама не звънна на Мария, както й е казала?
— Както ти сама каза, не я познавам, за да мога да ти дам отговор. Но в момента вероятно й е доста трудно, може би е в шок, не знае, как да реагира. А и е нужно време, за да подготви дъщеря ти за теб.
Сълзите й секнаха, докато тя обмисляше думите му.
— Лус — каза Марипоса тихо. Подсмръкна и изтри очите си. — Разбира се.
— Бъди търпелива, Марипоса. Имай малко вяра. Те са ти дали шестнайсет години. Дай им още няколко седмици. Довери ми се. По един или друг начин, ще се свържат с теб.
Девет
Мазнината във формата на липидни протеини не само подхранва пеперудите монарх достатъчно, за да могат да изминат полета, от почти четири хиляди километра, но тя трябва да им стигне до следващата пролет, когато ще поемат отново на север. Докато мигрират на юг, пеперудите спират на определени места, за да се нахранят с нектар от цветята, и така дори трупат тегло по време на изтощителното си пътуване.
Слънцето беше високо в небето, на четвъртия ден от нейното пътуване. Лус шофираше към Сейнт Луис в ранната сутрин, когато огненото кълбо заблестя в лъскавите стъклени небостъргачи. Зазяпа се, в прочутата арка на Сейнт Луис, но като истинско момиче от Средния запад, най-много се развълнува, когато премина по моста, над могъщата река Мисисипи. Хрумна й, че с Офелия бяха като Том Сойър и Хък Фин — поели в търсене на неизвестни приключения, по магистралата на запад към Канзас сити.
Пътят скоро отново стана еднообразен. Километрите се точеха един след друг, в монотонна безкрайност, и Лус си даде сметка, че преди телефонното обаждане на Офелия, май беше спала, само около четири часа, а вече шофираше цели седем. През последните три часа, бяха спирали няколко пъти, за да се изпишка Офелия, а самата Лус, се наливаше през това време с „Ред Бул“ и кафета.