Пооправи ръбовете, на едното от тях и после добави:
— Е, ще бъде по-добре, когато добавя панделките.
— Изглежда… — Лус се поколеба.
Толкова беше мило, от страна, на Офелия. Кутията, покрита с увехнали невени и хартиени цветя от опаковки изглеждаше… е, не точно красива, но наистина по-добре, от преди. Имаше вид, на нещо, за което някой се беше погрижил. Очите й се напълниха със сълзи.
— О, мамка му, Лус. Съжалявам. Ужасно е, нали? Трябваше да те питам, преди да направя такова нещо. Все пак, това е твоята абуела. Уф, винаги правя така — първо действам, после мисля.
Лус подсмръкна и изтри очите си.
— Не, не е това. Харесва ми. Наистина е хубава. Просто… Трябваше аз да се сетя за нещо такова.
Офелия се наведе напред, постави ръка на рамото й и я потупа утешително.
— Тя знае, че я обичаш.
Лус почувства, как в сърцето й зейва огромна дупка. Всеки ден след смъртта на Есперанса живееше така, сякаш ходеше по въже, опънато, над огромна пропаст, без осигурителна мрежа отдолу. Докато гледаше право напред и не свеждаше очи, се справяше добре, но в мига, в който загубеше равновесие, политаше в бездната, под себе си. Преглътна тежко и проговори, с треперлив глас:
— Докато баба беше жива, не направих нищо специално, за да й покажа, колко я обичам. Държах се, като хлапачка и я приемах за даденост. Може би, до голяма степен, затова тръгнах на път. Нещо като възпоменание в нейна чест.
— И тази кутия ще бъде нейната ofrenda.
— Какво е ofrenda?
— Специалният олтар, който правим, в Деня на мъртвите за починалите членове на семейството си. Традиция е. Слагаме любимите им храни, pan de muerto, питиета и разни други неща за украса. Много, много цветя. Така че, когато мъртвите се завърнат, да се почувстват добре дошли. Моята баба правеше най-хубавата шоколадова торта за специални случаи. Когато почина, лелите ми я приготвиха за нейния дух. Само че беше, във формата на ковчег.
— Не е ли малко зловещо?
— Не! Ние така си правим. В Деня на мъртвите, навсякъде има ковчези и скелети, и всякакви други неща. Не е плашещо като на Хелоуин. Има повече уважение. Празникът е специален за нас и трае няколко дни. Но всяко семейство е различно, всеки град е различен. Някои са по-превзети, по-тържествени, други не толкова.
Засмя се леко, на някакъв свой стар спомен.
Ofrenda за Есперанса, помисли си Лус. Преживяванията й в Чикаго, с Офелия й помогнаха, да оцени, по съвсем нов начин мексиканската култура — работата в ресторанта, все по-свободното говорене на езика… Когато беше малка, още в училище, учеше старателно, за да изкара добри оценки и да отиде в колеж. Беше прегърнала, с цялото си сърце американската култура и се отдалечи от мексиканското си наследство. Но когато се сблъска, с първите си сериозни проблеми, в един непознат град, именно мексиканското в нея й помогна да намери своето място. Най-накрая откри, че може би принадлежи някъде.
— На абуела щеше да й хареса, да й направя ofrenda. Никога не бих се сетила сама за това. Благодаря ти, Офелия.
— Не е нужно да ми благодариш. Ние сме приятелки, а приятелките са за това.
Очите на Лус не се откъсваха, от пътя пред нея, но на устните й се появи плаха усмивка. Може да нямаше семейство, но имаше приятелка. В края на краищата, приятелите са семейство, което сам си създал за себе си.
Разсадникът „Тайните езера“ беше истинско съкровище, сред градинските центрове. Минаха покрай малка бълбукаща рекичка, по тесен дървен мост, после покрай стена от борови дънери и стигнаха до очарователно кокетно пространство, заградено от ниски, груби на външен вид постройки. Лус паркира на чакълестия парцел, отделен за паркинг, и се измъкна от колата, благодарна и облекчена, най-накрая да се разтъпче на твърда земя. Протегна ръце над главата си, прозя се сънливо. Почти не усещаше краката си, от дългите часове шофиране. Небето беше невъзможно синьо с големи, пухкави облаци, приличащи на топки от памук. После огледа с уморените си очи разсадника и лицето й постепенно грейна. Мястото приличаше повече на тайна градина от миналото, отколкото на модерните разсадници, които беше виждала. В далечината, между късно цъфтящите растения, се виждаше отблясъка от блещукащата на слънцето вода на малко езерце. Над него кръжаха стотици красиви жълти ливадни пеперуди. Лус беше възхитена, за момент се изпълни с истинско благоговение.