— Тук сме — повтори Офелия, сякаш с тези думи, за пръв път приемаше реалността. — Засега. Нали така?
— Да.
Момичето отново направи гримаса и постави ръка на кръста си. Тръскайки глава, каза, през стиснати зъби:
— Радвам се. Защото тези болки стават наистина ужасни.
— Но нали каза, че са изчезнали?
— Излъгах те. — Офелия погледна Лус и изпъшка извинително, щом видя изписаното на лицето й разочарование. — Да, знам, отново. Но не исках да се тревожиш, докато шофираш.
— Офелия! — избухна Лус, наистина бясна.
Като си помислеше само, какво можеше да стане! После си даде сметка, че няма смисъл да се кара с Офелия, тя имаше нужда от окуражаване, не от мъмрене.
— Добре. Вече сме тук, слава на бога. Само това има значение. Да намерим леля ти.
— Насам — каза бременното момиче и тръгна по пътеката, която минаваше през една от градините.
Беше някак нереално, да следва Офелия, през тази излязла от приказките градина. Лус си мислеше само, колко много щеше да се хареса на Есперанса това място. Ако тя беше тук сега, щеше да се разхожда наоколо и да търси мигриращите пеперуди. Малка бяла викторианска къща, с китна веранда, с позлатена решетка и украсена с всякакви джунджурийки, се гушеше, точно пред езерото. Офелия беше казала на Луис, че там живее мисис Пенфолд, собственичката на мястото. Но къщата, освен това беше и офис на градинския център. Двете момичета стигнаха до стълбището отпред и се спряха за миг. Лус беше уморена, дрехите й бяха измачкани и цялата миришеше на храна от закусвалня. Не искаше да вижда никого.
Офелия надзърна през предния прозорец, за да провери какво е положението вътре. Погледна през рамо и прошепна:
— Не познавам жената на бюрото.
— А какво очакваше? Минали са пет години. Върви. Ще бъда зад теб.
Офелия се протегна и завърза на опашка рошавата си коса. Многобройните цветни гривни издрънчаха, докато омотаваше ластика. После приглади блузата си и си пое дълбоко дъх, за да се успокои. Погледна отново към Лус.
— Добре ли изглеждам? Да си сложа ли още червило?
Лус не смяташе, че допълнително червило ще отклони вниманието от очевидната й бременност.
— Изглеждаш чудесно.
— Добре — изпъшка момичето, а после като видя, че Лус продължава да стои на първото стъпало, й помаха с ръка. — Хайде, идвай!
Лус простена мислено, после се забърза по стълбището. Отвътре къщата излъчваше типичната стара викторианска атмосфера, с тъмните полирани подове и високите тавани с бели арки, красиво украсени с гипсови форми. Прозорците бяха покрити с пердета с десен на цветя, с много драперии, на места нагънати като ветрило. Сладкият аромат на изящно подредените във вази сезонни цветя върху предната маса се смесваше с цитрусовата миризма на препарата за почистване на мебели. Също като в градината, и тук целият интериор беше безукорен и добре поддържан. Стаите на първия етаж бяха превърнати в кабинети с бюра, компютри и шкафове за документацията.
Жената, седяща зад лъскавото бюро, вдигна глава, когато ги чу да идват, без да вдига пръстите си от клавиатурата. Лешниковите й очи се присвиха, с лека изненада, може би дори беше малко раздразнена от прекъсването.
— Мога ли да ви помогна? — попита тя.
Момичетата се приближиха, чувствайки се все по-несигурни. Лус си помисли, че жената зад бюрото, явно никога не излиза извън офиса, защото лицето й беше много бледо. Косата й беше пясъчноруса, подстригана на черта, до раменете. Нямаше никакъв грим. Дори миглите й бяха руси. Сигурно беше около трийсетте. Дрехите й бяха изцяло в бежови тонове, от късите й шорти, до съвършено изгладената й риза с дълги ръкави, върху единия джоб на която имаше надпис „Разсадник Тайните езера“.
Офелия нервно приглади още веднъж блузата си, докато пристъпваше напред.
— Ъъъ, здравейте. Аз съм Офелия Алварес? — произнесе го като въпрос, явно, с надеждата, че името й ще се стори познато на жената. Не се получи. Като видя, че погледът на бежовата дама остава напълно безразличен, добави: — Търся леля си. Тя работи тук.
Жената се пресегна към една черна папка и я отвори, с рязко движение.
— Добре. Как се казва?
— Луиза Алварес.
Служителката се намръщи и започна да преглежда имената пред себе си, мърморейки:
— Алварес… Алварес… Алварес… — Когато повдигна очи, лицето й беше напълно безизразно. — Съжалявам, във ведомостите ни няма Луиза Алварес.