Лус познаваше интонацията, на това „съжалявам“. Беше същата, като на жената от администрацията на колежа, която й каза, че не разполагат със стипендии. Същият тон, като на банковия агент, който й обясни, че не могат да й дадат кредит за кола. Казваха думата, но изобщо не съжаляваха.
Офелия бе, като ударена от гръм.
— Трябва да има! — Приближи се още към бюрото, сякаш това, щеше да накара жената да я разбере по-добре. — Името й трябва да е тук! Говорих с нея само преди шест месеца. Тя работи тук, не знам… от поне двайсет години!
— Тук съм едва от май месец — отвърна жената — и не познавам никого, с такова име. Сигурно е напуснала, преди аз да дойда. Опитахте ли се да я потърсите у дома й?
Лицето на Офелия се сгърчи, сякаш всеки миг щеше да заплаче.
— Къде е мисис П.? Тя я познава.
Жената срещу нея наклони глава, за пръв път изглеждаше заинтересувана.
— Мисис П.?
— Да. Мисис Пенфолд. Тя е собственичката на мястото.
— Знам, коя е мисис Пенфолд. А вие откъде я познавате?
— Преди работех тук. Името ми е Офелия Алварес — каза отново тя. — Госпожата ме познава.
Жената затвори папката и постави ръце, върху нея.
— Аз съм Маргарет Джонсън, главният мениджър. Заместих Лусинда Пфайзър.
— Да, познавах Лусинда.
— Знам по имена всички, които в момента работят в разсадника, и със сигурност нямаме Луиза Алварес. — Погледна към посърналото лице на Офелия и за пръв път показа някакъв пристъп на съчувствие. — Ще потърся мисис Пенфолд. Седнете, ако обичате — каза тя и посочи към дивана, докато се надигаше от мястото си. — Ей сега се връщам.
Лус гледаше, как крехката млада жена, се отправя спокойно, с грациозна походка и с изпънати рамене към съседната стая. За разлика от нея Офелия крачеше нервно из цялото помещение, гризейки ноктите си.
— На бас, че е била дебютантка, на онези балове на висшето общество — изсумтя тя. — Дупето й е плоско, като дъска за гладене.
— Колко ли ще се бави?
Офелия направи гримаса и потърка кръста си.
— Надявам се да не е много.
Погледът на Лус, пробяга към дивана, с червена плюшена тапицерия; знаеше, че ще заспи в мига, в който седне, затова остана права, зяпайки разсеяно, през прозореца. Няколко минути по-късно, вратата на другата стая се отвори и от там излезе набита възрастна жена, със същата бежова униформа, триеща ръцете си в тъмнозелената престилка, която закриваше пищните й бедра. С късата си бяла накъдрена коса и с очилата, върху носа си, приличаше на типичната баба, която рисуваха в книжките за деца. Вървеше с достойнство и самоувереност, а светло сините й очи сияеха и сякаш обхващаха цялото пространство пред нея, като прожектори. Ако наистина беше нечия баба, внуците й със сигурност не можеха да я разиграват.
Мисис Пенфолд забеляза Офелия и в очите й проблесна искра в мига, в който я разпозна.
— Божичко! Офелия… това ти ли си?
Офелия беше успяла да дойде на себе си.
— Здравейте, мисис Пенфолд. Радвам се, да ви видя отново.
— Виж ти, виж ти… — мисис Пенфолд цъкаше с уста, докато скъсяваше дистанцията между тях. Хвана я за ръце, а острият й поглед обходи лицето й.
В следващия миг приветливостта изчезна от гласа й, заменена от съчувствие.
— Мило момиче, какво е станало с хубавото ти личице?
Офелия се изчерви от срам и сведе глава.
— Нищо особено. Просто паднах.
Мисис Пенфолд присви неодобрително очи и Лус разбра, че изобщо не се беше вързала, на глупавото обяснение. Жената размени бърз поглед с Маргарет, която се беше върнала на бюрото си. После насочи вниманието си към Лус и й се усмихна с признателност; беше се досетила, за част от събитията.
— Ела, приседни тук — каза тя на Офелия, хвана я за ръка и я поведе към дивана. Подметна през рамо към Лус: — Моля те, сядай, където ти е удобно. — След това отново се обърна към Офелия. — Е, значи ще ставаш майка.
— Да, госпожо.
Лус пъхна ръце в джобовете си и пристъпи напред, за да чува по-добре.
— Леля ти Луиза знае ли?
— Ами не, госпожо. Затова съм тук. Да й кажа.
Мисис Пенфолд се смути за миг.
— Но тя вече не работи при мен. Мислех, че ти е казала. Омъжи се, Офелия. Даже направихме сватбата тук, церемонията беше много приятна. Леля ти не говореше много за теб, но се изненадах, че не дойде на сватбата.