— Защото не съм знаела! — извика изненадано Офелия, докато разтриваше кръста си с едната си ръка. — Но тя не е виновна. Не й дадох адреса си, когато отидох в Чикаго. Все се канех да го направя, но просто не съм и мислила, че някога ще си тръгне оттук.
— Леля ти е добра жена. Заслужаваше да получи своето късче щастие и не я виня, че реши да се премести във Флорида със съпруга си, въпреки че ми липсва. Сега е в Даксънвил.
Мисис Пенфолд погледна към Маргарет, която още седеше зад бюрото си.
— Ще намериш ли адреса й за Офелия?
Лус разтърка уморените си очи и стомахът я присви. Адресът й? Бог да й е на помощ, какво щеше да прави сега? Лелята на Офелия не беше вече тук и явно щеше да й се наложи, да шофира до Флорида.
— Като говорим за сватба, ти кога се омъжи, мила?
— Аз… ами…
Погледът на момичето се впери безпомощно в Лус: Какво да й кажа? Лус не можеше да й помогне с това. Сви рамене и отговори също с очи: Можеш да й кажеш истината. Какво ще загубиш?
Офелия измрънка:
— Не съм омъжена.
— О! Разбирам. — Леденият тон на мисис Пенфолд показа съвсем ясно, че наистина разбира и не го одобрява. — Познаваше ли младия мъж? Той не се е, ъъъ, не се е възползвал от теб, нали?
— Какво? О, не, не, нищо такова.
Мисис Пенфолд наклони глава и погледна нараняванията на лицето на Офелия с любопитство.
— Той беше мой novio, годеник. Щяхме да се женим — призна Офелия засрамена.
— Но ти си го напуснала.
Офелия кимна.
Мисис Пенфолд се отдръпна назад и обмисли чутото, бърчейки вежди. После изпъна рамене и погледна към момичето пред себе си, с високомерно изражение.
— Знаеш, че не одобрявам живота в грях. Библията казва напълно ясно, че дори когато партньорите се чувстват обвързани от силата на любовта и възнамеряват, в някакъв бъдещ момент, да се оженят, това е забранено.
Очите на Офелия искряха ярко, от възмущение, но тя стискаше устни, а ръцете й бяха свити в юмруци в скута й. После изражението на възрастната жена омекна и в очите й се появи състрадание.
— Но ако този мъж е направил това на лицето ти, тогава се радвам, че не си се омъжила за него.
Офелия проплака от изненада и закри устата си с ръка. Очите й се изпълниха със сълзи. Полагаше огромни усилия, да се овладее.
Мисис Пенфолд изглеждаше трогната, от този изблик на емоция, но се окопити. Постави ръка на рамото на момичето пред себе си и каза:
— Беше съвсем млада, когато си тръгна. Почти дете. — Изцъка с език. — И все още си! А сега ще ставаш майка.
Повдигна ръка и нежно погали израненото й лице. Дланите й бяха груби, градинарски, с късо изрязани нокти, под които все пак, пръстта успяваше да се напъха и беше трудно да я изчистиш, дори след многократно търкане.
— Добре ли си, малката? Ходила ли си на лекар?
Сякаш по даден сигнал, Офелия се приведе напред и на лицето й се изписа болка.
— Какво става? — попита разтревожено мисис Пенфолд.
— О, как боли! — проплака Офелия, стискайки инстинктивно рамото на възрастната жена.
— Къде те боли? — гласът на жената беше изпълнен с майчинска загриженост.
— В кръста, тук долу — отвърна момичето и посочи долната част на гърба си. — После болката се мести отпред, като конвулсии.
— От кога са болките?
— От рано тази сутрин. Тогава не бяха толкова силни и с Лус продължихме. Затова дойдох да видя леля си, вместо да продължим за Мексико. Притеснявахме се, че бебето ще се появи по-рано и ще ми трябва място, където да остана! — Офелия вече звучеше истерично.
— От рано тази сутрин? — повтори мисис Пенфолд и показа първия белег на истинска реакция. — Божичко, кога е терминът ти?
Офелия не успя да отговори, присвивайки се, от новия пристъп на болка. Лус пристъпи по-близо.
— Би трябвало да роди, чак след месец.
— Още един месец? Ще видим — каза жената. — Ако това не са родилни контракции, ще си изям шапката. Маргарет! — провикна се тя, с решителен тон. — Обади се на Томи, да докара колата ми. Трябва да закараме това момиче в болница!
— Не! — извика Офелия. Явно я болеше силно, очите й се бяха разширили, като на диво животно. — Нямам осигуровка, нито пари. Не мога да отида там. — Погледна към Лус. — Мислиш ли, че ще успеем да стигнем до Флорида?