Лус се замисли, за хилядите пеперуди, които баба й беше отгледала. Щеше да й бъде приятно, да помогне, на симпатичния Били Макол в работата му.
— Трудно ли се научава човек на това?
— Изобщо не е трудно. Обучавам доброволци постоянно. — Той наклони глава и в ъгълчето на устата му, отново се появи онази почти флиртуваща усмивка. — Искаш ли да маркираш тази? Ако кучето ти разреши, естествено.
Предложението я изненада.
— Аз ли? Разбира се. Чакай, нека само да я оставя на земята.
Лус пусна Серена долу и завърза въженцето й за близкия храст. За нейно облекчение, поне веднъж тя беше спокойна и послушна. Помисли си, че трябва по-късно, да я възнагради за това.
Били пристъпи, към друг нисък клон, на който висяха пет-шест пеперуди, с плътно долепени криле, като патици в гнезда. Отново замахна и улови всичките наведнъж.
Този път обаче Лус му помогна да извади пеперудите от мрежата със своя палец и показалец, наслаждавайки се на познатото усещане, от допира, до нежните криле. Били й показа, къде да постави малката бяла хартиена точка и докато тя го правеше, той записа числото в списъка си. Стояха толкова близко, че ръкавите им се допираха; Лус почувства леко напрежение и се запита, дали е само от нейна страна. Укори се за глупостта си и си каза, че трябва да се концентрира върху деликатната си задача. Справи се, с всичките шест със сръчност, която изненада Били. Продължиха да работят рамо до рамо, той хващаше пеперудите, а тя ги маркираше и пускаше и така, докато слънцето почти се скри на запад в небето.
Лус си спомни, какво й казваше Есперанса: че ако прошепнеш желанието си на пеперуда, а после я пуснеш да отлети, тя ще го отнесе в небесата. Затова с всяка пеперуда изпращаше любовта си към баба си върху крилете й и се надяваше, тя да стигне до нея.
В следващия половин час, маркираха всички пеперуди, които Били беше уловил.
— Това прави още трийсет и седем маркирани, с общ брой за днес сто двайсет и две. — Извърна глава и я изгледа с любопитство. — И преди си го правила, нали?
— Не, всъщност не. — Изви устни, в лека усмивка. — Но съм се грижила за пеперуди.
— Така си и помислих. Къде?
— Баба ми ги отглеждаше от яйца, които намираше в листата на млечката в градината си. Учеше децата в квартала да се грижат за тях, разказваше им за метаморфозата им. Вярваше, че ако покажеш на децата природата, ще ги подготвиш по-добре за живота. Помагах й във всичко, така че цял живот съм се занимавала с гъсеници и пеперуди.
Били повдигна вежди, очевидно впечатлен.
— Не чувам такова нещо, много често. Обикновено хората се изненадват, когато разберат, колко интересни са всъщност, тези малки насекоми и искат да научат повече. Аз го правя с радост. Също като баба ти.
Наведе се да вдигне раницата си, а Лус развърза въжето на Серена и я вдигна на ръце, за да могат да минат по-лесно през храстите в тъмното. Тръгнаха, а слънцето вече напълно залязваше. Лус усещаше, че между двамата се беше създала някаква по-дълбока връзка, и знаеше, че и Били го усеща. Той приличаше донякъде на Съли, с неговия лек, небрежен подход към живота, но същевременно беше и напълно различен. Били бе учен като дядо й и тя почувства внезапно привличане към този мъж, толкова уверен в своята кариера и интелигентност.
— Значи баба ти е отглеждала пеперуди — каза той малко по-високо, за да заглуши шума от пукащите под краката им съчки.
— Аха. Откакто я помня, все това правеше.
— Чудесно е, че е отделяла време да учи децата. Преподавам в университета, но навън винаги работя с ученици и им помагам, да се научат да маркират. Децата са добри в това. Толкова искат да овладеят нови неща и да помагат. Те са бъдещето.
— Мисля, че и баба го правеше, по същата причина. Но беше и част от нейната култура. Израснала е в Мексико, в село, близо до мястото, където пеперудите монарх мигрират всяка година. Семейството й почита пеперудите и приветства тяхното завръщане.
Това изглежда привлече вниманието му.
— Така ли? Къде точно?
— Градчето е малко, съмнявам се, че си го чувал.
— Пробвай ме.
— Ангангео.
Били се обърна към нея, лукавата усмивка отново се появи на лицето му. Гледаше я развеселено.
— Шегуваш ли се? Тази седмица отивам точно там.
Лус не знаеше, дали това е едно от онези странни съвпадения, които щом погледнеш назад, разбираш, че всъщност са били нещо повече. Съдба. Все пак, колко хора на света може да са тръгнали, точно в този момент към Ангангео?