— Серена? — Офелия също се разтревожи. — Не знам! Ай, как можах да забравя другото си сладко бебче? Какво ще правя? И без това ще ми бъде трудно, да се грижа за момиченцето си. А нямам и място, където да живея. Обичам я, но какво ще правя и с бебе, и с куче?
— Не гледай към мен — каза мисис Пенфолд и вдигна ръце във въздуха. — Аз имам котки.
Лус облиза устните си. Умът й крещеше, да си мълчи, но сърцето й беше по-гръмогласно.
— Добре, ще я задържа.
Офелия се изсмя невярващо.
— Ти? Но ти дори не я харесваш.
— Може би отначало наистина не я харесах, но постепенно се сближихме. Сега се разбираме добре и мисля, че е добра компания. Наистина — призна си тя, — ще ми бъде приятно, да е с мен.
Офелия отново се засмя изненадано и кимна.
— Не мисля, че бих могла да я дам на друг. Тя е добро малко куче. Сладка е, но понякога е малко шумна и досадна.
— Май ми прилича на някого…
Офелия разтвори ръце, типично за нея, с прекалено драматичен жест и за пореден път избухна в сълзи. Лус се наведе и двете момичета се прегърнаха.
— Обещаваш ли, че ще идваш да ни виждаш? — попита Офелия.
— Обещавам. Канзас не е толкова далече. А и май ми харесва, да пътувам. Но и ти обещай, да изпращаш снимки.
— Yo prometo. Пази се! — каза Офелия, стискайки я силно.
— Бъди щастлива — отвърна Лус.
Обърна се и я погледна, като се опитваше, да се усмихне храбро. Изтри сълзите от очите си и се насочи към вратата.
— Чакай! — провикна се Офелия. Протегна се, към нощната масичка до леглото си и взе оттам чифт малки розови терлички. — Сама ги направих. Не са много хубави, но наистина се постарах. Моля те, вземи ги. За баба ти. Като ofrenda.
Лус погледна плетените терлички, дълбоко трогната. Изглеждаха невъзможно малки на дланта й. Очите й се преместиха към малкото личице на бебето, което се гърчеше и издаваше тихички писукащи звуци, в прегръдката на мисис Пенфолд.
— Така и не попитах! Как я нарече?
Офелия отмести с пръст малкия кичур тъмна коса, който беше паднал, върху очите на бебето й. После погледна отново към Лус, със самодоволна усмивка.
— Нарекох я Лус, естествено.
Дванайсет
По време на дългата си миграция, пеперудите монарх трябва да спират, за да си почиват, да се хранят и да пият. Освен това, се нуждаят от защита от естествените си врагове, от бурите и други неблагоприятни климатични условия. В такива ситуации, се скриват някъде и чакат. Когато времето отново се подобри, пътуването им продължава.
Лус се намираше на алеята, пред сградата на Маргарет и прибираше куфара си в багажника, когато новата й приятелка излезе от гаража, носейки хладилна чанта в ръце.
— Студена вода и малко плодове, за из път — каза тя, когато дойде по-близо. — А тук — повдигна синьо-зелена торба, с надписа на близкия магазин, върху нея — има малко соленки, дъвки и енергийни блокчета. О, и нова калъфка за възглавницата ти. Не разрешавай на кучето, да спи върху нея, не е здравословно.
— Благодаря ти. Сега няма да ми се налага, да спирам толкова често.
Лус пое хладилната чанта, трогната за пореден път, от загрижеността на Маргарет.
Когато отвори вратата на колата, Серена нетърпеливо скочи вътре. Тя изглеждаше много сладка, с новия си розов нашийник и подходящата по цвят каишка, които мисис Пенфолд й беше купила. Чихуахуато започна да души задната седалка, докато намери кутията с останките на Есперанса под възглавницата. Продължи да рови с носленце и лапички из нея, докато най-накрая реши, че всичко е наред, после я обиколи няколко пъти и окончателно се намести отгоре й, отпускайки муцунка, на предните си лапички.
— Безнадеждна работа — промърмори Маргарет.
Серена погледна към нея, с кръглите си очи, без да мига. Лус бутна предната седалка. На седалката до шофьора бяха грижливо подредени бутилка вода, картите й, телефонът й.
— Е, предполагам, че това е всичко.
— Чакай, сетих се за нещо. — Маргарет се затича обратно, към отворения си гараж. След секунда, се появи с две продълговати зелени торби в ръце.
— Какво е това? — попита Лус.
— Палатката ми и спалният ми чувал. Спомняш ли си, че ти казах, как баща ми ги беше купил, още преди години? Така си и останаха чисто нови, неупотребявани. Време е, някой да ги използва.
— Не мога да ги взема.
— Вземи ги — настоя Маргарет и ги бутна, в ръцете на Лус. Миришеха леко на плесен, но етикетите им все още стояха. — Никога не знаеш, кога може да ти потрябват. Тук, само събират прах. Освен това, винаги съм искала, да отида да видя пеперудите. Поне моята палатка и спален чувал, могат да направят това пътуване. — Стисна устни и извърна очи встрани, смеейки се насила.