Лус пъхна палатката и спалния чувал в багажника и спря за миг, с ръце върху прашния капак. Погледна отново към Маргарет, която беше скръстила ръце на гърдите си и, изглежда, правеше усилия, да овладее емоциите си. Лус издиша тежко, затвори багажника и влезе в колата, учудена от тъгата, която беше видяла в очите на младата жена. Есперанса й казваше, че тъгата на хората е като кладенец. Никога не знаеш колко е дълбока.
Тя не познаваше Маргарет. Първия път, когато я видя, нещо в нея, я накара да потръпне от студ — не беше само фактът, че изглеждаше толкова бяла и сияйна със своите изваяни черти и надменно изражение. Но днес с изненада откри, че бледата жена не отговаряше на стереотипите, в които я беше вкарала отначало. Зад мраморната й фасада, туптеше сърце, което познаваше болката и загубата и беше способно на истинска доброта и любов. Ако само, не беше толкова сдържана и праволинейна, помисли си Лус. Ако някой имаше нужда да чуе зова на Шочикетцал, то това определено беше Маргарет.
Поколеба се с ръце на волана, припомняйки си думите от легендата. Кой ще донесе светлина на света? Пое си дълбоко дъх.
— Маргарет? Защо не дойдеш с мен?
Тя извърна глава и я погледна шокирано.
— Какво?
— Ела с мен. В колата има място, а и каза, че винаги си искала, да видиш пеперудите монарх.
— Аз? Аз… Не мога? Имам работа. Отговорности.
Лус се сети за думите на баба си, от онзи последен техен разговор.
— Работата ти няма да избяга. Хайде, Маргарет. Направи го!
Жената поклати глава и отстъпи две крачки назад.
— Не, не, не мога. Мисис Пенфолд разчита на мен, особено сега, с Офелия и бебето… Трябва да й намеря работа, апартамент. Предстои и голямата сезонна разпродажба. Толкова много неща трябва да се направят… — потрепери гласът й.
— Добре тогава — каза Лус, чувствайки се леко гузна, от облекчението, което изпита, при отказа на Маргарет. Предложението й беше напълно импулсивно, но нали баба й беше казала, че импулсивните идеи, които идват право от сърцето, са нещо хубаво, проява на добрина? — Благодаря ти отново за всичко. — Нямаше какво повече да каже и запали двигателя. — Ще тръгвам!
Маргарет вдигна ръка, като за поздрав, а не за сбогом.
— Късмет!
Момичето се обърна и очите им се срещнаха.
— Ние сами, създаваме своя късмет.
Лицето на жената на тротоара замръзна.
Лус свали прозореца, от своята страна и й помаха за последно.
— Добре, бабо… Отново сме на път.
Включи на задна и обърна колата. Тъкмо превключваше на първа скорост, когато чу гласа на Маргарет.
— Лус, чакай! Спри!
Лус извърна глава и я видя, да тича след колата, махайки с ръце във въздуха. Наби спирачки, намали и отби отново в алеята.
Маргарет изтича до колата и се облегна, за да си поеме дъх.
— Промених решението си — каза тя развълнувано. — Искам да дойда с теб! Може ли?
— Да! — отвърна Лус и се взря с изненада, в широко отворените очи на Маргарет. Беше видяла същото отчаяние в нея на закуска, когато говореха за майка й. И когато държеше бебето в ръцете си. Нещо в нея явно се беше пречупило. — Какво те накара да промениш мнението си?
— Всичко — отвърна тя.
След като се овладя, Маргарет се зае с приготовленията си, с типичната си експедитивност. Направи светкавично списък, с нещата, които трябваше да свърши, преди отпътуването си. Първата задача в него, беше да звънне на мисис Пенфолд, която прие новината, за внезапното й заминаване, напълно спокойно и дори я окуражи да си вземе повече свободно време и да се наслади на приключението си. Толкова за притеснението, че мисис Пенфолд не може да се справя без нея, помисли си Лус, с прикрита усмивка. После усмивката й напълно изчезна и тя зяпна, когато чу как Маргарет предлага на Офелия, да живее в апартамента й, докато се завърне, от пътуването. Този жест, я издигна изключително много в очите й.
След миг обаче възхищението й намаля, когато Маргарет каза, че е по-добре да вземат нейния седан, вместо да пътуват до Мексико, с фолксвагена.
— Какво? Не! — извика тя, възмутена от самата мисъл, за това предателство.