— Не мисля, че ще стоим тук много. Това е от внезапните, но кратки бури.
Отвориха бутилки с вода, хапнаха няколко енергийни блокчета и помълчаха малко, докато бурята продължаваше да бушува край тях. Серена грациозно скочи на задната седалка и се настани на възглавницата. Лус затвори очи и се облегна назад, заслушана във все по-глухите гръмотевици, докато тъмните облаци се отдалечаваха от тях.
— Мислех си за това, което си говорихме преди малко — каза внезапно Маргарет.
Лус отвори очи и се обърна към нея.
— За интернет ли?
Спътничката й кимна.
— И за изолацията. Истината е, че повечето нощи седя сама в стаята си и ровя из сайтовете, само за да проверя, кой какво е коментирал и какви нови снимки е качил. И дали някой ми е казал просто едно „здравей“. — Въздъхна отново и звукът изкънтя сред тясното пространство. — Човек може да е самотен, независимо къде живее.
Лус погледна към жената, на мястото до нея, облечена в черни тесни дънки и тънка тениска и риза, също черни и от непромокаема материя. В скута си държеше две книги: едната беше наръчник за диви цветя, другата — за пеперуди. Много време отделяше, за да си записва разни неща, в дневника си за наблюдения, който баща й беше направил, специално за нея. Но въпреки всичките си научни постижения и умения, тя не излъчваше вътрешна увереност, нито пък онази искра, която можеше да накара и най-обикновеното момиче, да изглежда привлекателно и красиво.
— Маргарет — започна Лус предпазливо. Не искаше, тя да издигне отново около себе си, защитната преграда, която в този миг като че ли беше свалила. — Защо промени решението си за пътуването? Честно.
Жената пъхна листче, между страниците на книгата си, за да отбележи, докъде е стигнала, затвори я и отпусна ръце, върху корицата.
— Причината не беше само една, а по-скоро много неща, трупали се едно върху друго, през годините. Някога бях толкова амбициозна и решителна. Исках да имам най-висок успех в класа, за да получа стипендия. Баща ми все ме караше да погледна наляво и после надясно, да сравня себе си с другите, защото всички ми бяха конкуренция. Трябваше да работя два пъти по-усърдно от тях, за да успея. И аз го направих. Работих, работих, работих. Спечелих стипендията си за университета, после спечелих стипендия за аспирантура, след което получих възможност и за специализация. Когато се появи предложението, за работата в „Тайните езера“, знаех, че мисис Пенфолд търсеше по-зрял човек, с практика, но постоянствах и — сви рамене и се засмя — в крайна сметка работата беше моя.
— Това е изумително — каза Лус, изпълнена с искрено възхищение. Само като си помислеше, че Маргарет е постигнала всичко сама. — Виж се — имаш страхотна работа, собствен апартамент, кола…
— Така е — отвърна равнодушно тя. — И когато вечер се прибирам в този апартамент, обикновено си нося работа за вкъщи — папките, бележки… Само дето напоследък изобщо не работя по тях. Повечето нощи, дори не отварям куфарчето си, нито чета записките си. Като че ли загубих искрата, която ме караше да правя всичко това, и се понесох по инерция, дори не знам накъде. Наскоро ме порази една мисъл — че работех толкова усърдно, толкова всеотдайно, че дори не съм забелязала, как телефонът ми е спрял да звъни. Вече никой не ме търси.
Лус облиза устните си. Разбираше този вид самота.
— Сигурно имаш някакви приятели?
— О, разбира се — бързо отвърна Маргарет, не желаейки, да бъде съжалявана. — Имам приятелки, повечето са от университета. Но те вече са омъжени и имат деца, нали знаеш… Нямат много свободно време и, честно казано, моят живот е толкова различен от техния, че сякаш живеем в различни светове. Все по-често установявам, че излизам сама и понякога просто не мога да понеса, да се взират в мен, как седя така в ресторанта, затова си вземам храна за вкъщи и зяпам телевизия. Всъщност, доста често го правя… Понякога, когато гледам някое предаване, усещам, как ме обзема паника, като че ли замръзвам и не мога да помръдна. Просто продължавам да гледам, независимо, какво дават.
Обърна се към Лус и я попита срамежливо:
— Смяташ ли, че съм пристрастена?
— Не — отвърна тя бързо. — Може би си малко потисната.
— Хъм… — Маргарет изглеждаше притеснена, когато се пресегна към бутилката си с вода. Отпи голяма глътка, загледана в някаква точка в пространството пред себе си.
Поредната светкавица освети небето и разсече облаците. Те се изпъстриха в пурпурно и жълто и цветовете им напомниха на Лус, за натъртванията на Офелия. Спомни си и за разговорите, които бяха имали с нея в тази кола, а сега, това се случваше отново, този път с Маргарет. Усети, че това беше един от онези редки моменти на интимност между приятели, които изискваха абсолютна честност. Отпусна седалката си и погледна жената на задната седалка.