Момичето се загледа в своята бутилка с вода.
— Съли иска да се оженим. Дори самата мисъл за това, ме изнервя. Мислех, че момичетата трябва да се вълнуват от такива неща, да са щастливи. Искаше ми се, да е така и с мен.
— Може би не го обичаш.
— Там е работата. Обичам го. Но дали го обичам заради това, което е, или заради сигурността, която ми предлага? Той е силен, добър и стабилен. За някой като мен, без семейство, това означава много.
Замисли се за Били, с неговия бохемски начин на живот, за лекотата, с която разговаряше, за съблазнителната му усмивка.
— Или искам някой напълно различен? Който ще ме изненадва, ще пробуди в мен неподозирана страст? Не знам, не съм сигурна… — довърши тя, с тежка въздишка. — И в двата случая, още не съм готова за семеен живот.
— Само недей да казваш „да“, преди да си отговориш на тези въпроси.
— Знам — отвърна Лус сериозно. — Трябва да си изясня много неща за самата себе си, преди да се обвържа за цял живот с някой мъж. Обичам Съли, но съм объркана. Не знам какво е най-добре за мен точно сега.
Маргарет кимна с разбиране.
— Изгубих толкова много време в работа, мислейки само за бъдещето си, че в момента и аз не знам, какво е наистина важно за мен. Знаеш ли какво си мисля? Единственото време, което има значение, е сега. — Надигна отново бутилката си. — Което ме води до третата причина, поради която скочих в колата ти. — Втренчи поглед в Лус. — Ти.
— Аз? Защо?
— Заради това, което правиш! Пътуваш за Тексас, от там за Мексико, въпреки че направо рискуваш живота си с това старо корито. Когато те погледна, виждам момиче със страст. Момиче, загубило майка си и баба си. Виждам момиче като това, което някога бях, и каквото искам да бъда отново. — Извърна глава и погледна през прозореца. — Сбогува се с мен, потегли и после ми каза онези думи, които майка ми толкова често повтаряше, за това, как сами създаваме късмета си, как съдбата ни е в наши ръце. Нещо в мен прещрака. Просто знаех, че трябва да тръгна. Мисля, че това е имала предвид тя. Трябва да се доверя на интуицията си. И аз като теб, пропуснах шанса си, да тръгна на това пътешествие с майка си, но приключението, за което мечтаех, още е тук. Аз съм жива, в добро здраве. Какво чакам? — Обърна се отново към Лус и се усмихна. — Това отговаря ли на въпроса ти?
Лус се протегна и я потупа по ръката. Беше прекалено ласкателно да мисли, че й беше помогнала, да намери нов стимул за живот, както твърдеше тя. Но Маргарет не осъзнаваше, че беше направила същото за Лус.
— Ние сме сродни души. Знаех си.
Погледна през прозореца. Бурята беше отминала и дъждът вече само ръмеше.
— Да тръгваме — каза тя и се пресегна, да закопчае колана си.
Запали двигателя, пусна мигачите и фаровете и подкара колата внимателно, към магистралата. Двигателят на Ел Торо заломоти, сякаш се бореше да набере скорост и момичетата, смеейки се, започнаха да го подканят в един глас:
— Давай, давай, давай!
Небето беше ясно и чисто, над ширналите се ниви, а през тъмно-лилавите облаци си проправяха път, ярки снопове лъчи. Лус се усмихна, загледана в пътя пред тях, който се къпеше, в блестяща светлина.
Тринайсет
Пеперудите монарх започват пътуването си поотделно; по време на миграцията обаче, на различни места, започват да сформират големи групи. Никой не знае дали пеперудите се търсят една друга и летят заедно съзнателно, или просто по случайност, се оказват на едно и също време, запътили се в една и съща посока.
Час по-късно, бяха някъде в Оклахома и небето се смрачаваше, докато слънцето слизаше, в далечината на запад.
— Кога ли ще се появи някаква отбивка? — Лус нервно хапеше устните си.
— С мотел — добави Маргарет. — Не съм виждала знак за отклонения по магистралата от много време. Трябва да сме близо до Оклахома сити. Ако успея да хвана интернет, мога да ни направя някъде резервации.
— Нещо ще се появи — каза Лус.
Маргарет повдигна телефона си до прозореца.
— Тук дори няма покритие за телефоните.
Лус я погледна, но мисълта й се отклони към Съли.
— Знам. Забравих нещо! Зарядното за телефона си. По дяволите.
Щеше й се да се изрита сама, ако можеше. Пред очите й беше зарядното, оставено на бюрото в дневната на Маргарет.
— Предполагам, че телефонът ми е умрял напълно.