— Ако трябва да се обадиш на някого, ползвай моя.
— Да, благодаря ти. Искам да оставя съобщение на приятеля си. Само за да знае, че съм добре.
— Кога за последно си му звъняла?
— Не сме се чували от Чикаго.
— О…
— Не че не исках да му се обадя. Просто не бях сигурна, че искам да чуя, как за пореден път ще ми каже да обърна обратно и да се прибера у дома.
— Той защо…
Тишината на пътя беше разкъсана от пронизителния рев на мощен клаксон. Маргарет ахна, а Лус подскочи и стисна силно волана. В огледалото за обратно виждане, забеляза огромна каравана, настигаща ги с бясна скорост, а предните й фарове направо ги поглъщаха. Изглеждаше като гигантски кит, канещ се да погълне малка мряна.
— Разкарай се, кретен! — изкрещя Лус и махна с ръка през прозореца.
Изви глава, за да погледне чудовището, което профучаваше съвсем близо вляво. Беше наистина много голяма каравана, изрисувана с психаделични извивки и форми в пурпурен цвят. Двамата типа, седящи отпред, дългокоси и брадати, сочеха към Ел Торо и се смееха, докато се изравняваха с тях. После ускориха още и ги задминаха, бълвайки миризливи газове. Малкият фолксваген се разклати като листо, отвято от силен ураган.
— Не мога да повярвам! — извика Маргарет. — Мисля, че току-що, някой ми показа задника си!
— Сериозно? — Лус присви очи, но караваната вече беше прекалено далече. — Съжалявам, че го пропуснах.
— Недей — каза Маргарет с отвращение.
Лус не знаеше, кое беше по-забавно — това, че някой им беше показал задника си, или реакцията на спътничката й. Независимо къде се намираха или какво беше ограничението за скоростта, всички коли и камиони ги задминаваха. Ел Торо не можеше да вдигне повече от деветдесет километра в час. Дори и тя трябваше да признае, че това беше срамно. Но изборът беше неин. Потупа таблото пред себе си.
— Няма значение, така е добре, Ел Торо. Не позволявай да те дразнят. Просто карай напред и не се предавай. Нека другите да получат глобите.
— Съмнявам се, че в близките сто километра ще срещнем някакъв полицай. Наистина сме в средата на нищото. Скоро трябва да намерим място за през нощта.
Продължиха още малко и като отговор на молитвите им, след известно време видяха табела със знака за къмпинг.
— Да отбием тук — посочи Маргарет.
Лус погледна изненадано.
— Къмпинг? Шегуваш се, нали?
— Не, напълно безопасно е. Била съм на къмпинг много пъти, докато бях с момичетата скаути.
— Но къде ще спим?
— Имаме си палатка.
— А, да — спомни си Лус.
Тя беше градско дете и никога не беше ходила на къмпинг. Съли често я молеше да го придружи, когато отиваше на палатка в Уисконсин, но тя просто не можеше да разбере желанието на хората, да спят навън, на студената земя, когато някъде наблизо има топло легло.
— Има ли тоалетни? Баня? Не искам да копая дупки и да правя жертвоприношения на луната.
Маргарет се изкикоти.
— Да и да. Има и гореща вода. Виж — каза после, с по-сериозен тон. — Вече е почти седем и половина и рецепцията скоро ще затвори. Уморена си и не можеш да шофираш още дълго. Може би някъде напред по пътя има мотел, но кой знае колко далече е. Нека да влезем и да огледаме. Винаги можем да продължим. А и това си е истинско приключение, нали?
Лус даде мигач и зави към изхода на магистралата. Поеха по тесен, разбит чакълест път, ограден от високи дървета, които препречваха и последните лъчи на бледата дневна светлина. Сухите листа пукаха шумно, под гумите на колата. Лус паркира пред симпатично дървено бунгало, с широка веранда, отрупана с цветя. Красиво оформени храсти ограждаха алеята към него, а голяма жълта табела с изрисувани на нея зелени и червени палатки и емблемата на организацията на къмпингите в Щатите показваше, че това е рецепцията.
— Заключи вратата — каза Лус, докато излизаха от колата.
Серена дращеше по стъклото на прозореца и искаше да се разходи навън, заедно с тях.
— Идвам след минутка — обеща й тя. Мразеше умолителния поглед, който видя в очите й. Караше я да се чувства гузна.
Температурата беше паднала, докъм петнайсет градуса, напълно поносимо и дори приятно свежо, но Лус все още усещаше влагата във въздуха. Погледна към небето и се намръщи. Чакълът скърцаше под краката им, докато вървяха към бунгалото. Внезапно камбанката над входната врата звънна и отвътре се появи, набит мъж на средна възраст, с шапка на морски пехотинец, който носеше в ръце, голяма торба с лед.