— Е, значи тръгвате — каза Стейси, след като стигна до тях.
Лилавата й торба висеше от едното й рамо, отрупана с дрехи. Тя коленичи, за да погали кученцето, което направо потрепери от радост и облиза въодушевено лицето й.
— Да, отново на пътя — отвърна Лус и метна спалния си чувал в багажника.
Маргарет излезе от задната седалка с възглавницата в ръка. Лицето й още беше тебеширенобяло от махмурлука, който я мъчеше. Отвори уста от изненада, като видя Стейси отново.
— Тръгнали сте към Тексас, нали? — попита нахаканата мадама.
— Точно така. Към Сан Антонио.
Стейси пусна торбата си и разсеяно почеса брадичката си с пръст.
— Аз съм от Остин, не знам дали ви казах.
— Така ли?
В гласа й имаше нещо недоизказано и Лус се чудеше, какво ли предстои.
— Е… — Стейси събра дланите си в умолителен жест. — Чудех се, дали ще се навиете, да ме вземете с вас, мацки.
С ъгълчето на окото си, Лус видя, как Маргарет дискретно маха с ръка и поклаща глава за „не“.
— Но ти каза, че си тръгнала към Лос Анджелис — отвърна Лус. — Сан Антонио изобщо не е близо до него.
— На юг е, нали? А Ел Ей е в Южна Калифорния. Поне ще вървя в правилната посока. Имам доста познати в Тексас. Сигурна съм, че ще ви бъда от помощ, момичета.
Лус се зачуди, дали Стейси някога беше поглеждала карта на Съединените щати. Ако го беше правила, трябваше да знае, че отиването до Сан Антонио щеше да я отдалечи доста, от целта й.
— В плана ти няма никаква логика, Стейси. Ще се отклониш много от пътя си.
— Хайде, Лус, нека дойда с вас. Истината е, че повече не искам да пътувам с онези типове. Те живеят като прасета и са големи грубияни. Кълна се в Господ, че няма да ги издържа още дълго и ще направя някоя глупост. Ще ми спасиш живота, а и ще си платя за пътуването, ще поема част от бензина. Моля те, вземи ме, докато открия други варианти. Не мога да остана тук с тези момчета. Мисля, че ще се разбираме чудесно с вас.
Лус погледна Стейси, изумена от силния й дух и от готовността й да приеме всеки нов шанс, който съдбата й подхвърлеше. Може би и тя, и Маргарет имаха нужда да възприемат, поне малко от нейното отношение към живота, да оставят звездния прах и лъскавите камъчета да полепнат по дрехите им… Пък и как можеше да каже „не“? В крайна сметка всички те, просто следваха призива на Шочикетцал.
— Разбира се — каза тя. Погледна и видя, че Маргарет се беше навела над колата, заравяйки лице в шепите си. — Ще тръгваме. Багажът ти готов ли е?
— Всичко, от което се нуждая, е тук, скъпа — каза Стейси и вдигна на рамо огромната си кожена лилава чанта.
Четиринайсет
Тексас е „фунията“, през която повечето мигриращи пеперуди монарх трябва да минат, през своя път, до местата си за презимуване в Мексико. Тексас е и първата стъпка от пътуването им на север, когато търсят нектар и гостоприемни растения, върху чиито листа да оставят, яйцата на следващото си поколение. Това прави щатът, изключително важно място за миграцията на пеперудите монарх.
Когато й дойде редът, Стейси застана зад волана, с увереността на шофьор на тир.
— Миличка, ако си израсла в ранчо като мен, научаваш две неща, преди да проходиш. Първото е, да яздиш кон. Второто е, да караш трактор. На път шофирам каквото ми дадеш — от каравана, до спортен корвет. Ако нещо има колела и двигател, значи мога да го карам.
Познаваше и местността очевидно. Не спираше да говори за всичко, покрай което минаваха. Когато пресякоха реката Ред Ривър в Тексас, натисна клаксона и изсвири силно с уста.
— Това е Ред Ривър, бейби! — извика тя, като се облегна на волана. — Уау! У дома съм!
Лус се усмихваше широко и махаше с ръка, на подминаващите ги коли, които им свиркаха с клаксоните си, докато пресичаха моста. Най-после беше напуснала пределите на своя роден щат, помисли си тя развълнувано. Пътуваше из Америка!
Тексас беше голям щат и имаха много часове път пред себе си. Правеха кратки спирки, за да заредят с бензин, да пишкат и да се запасят със закуски, бутилки с вода и най-накрая и със зарядно. Лус застана зад волана, след като подминаха градчетата и селцата и се озоваха отново сред безкрайната ширнала се около тях пустош. Пейзажът можеше да бъде ужасно скучен и мрачен, ако не бяха безбройните диви цветя, растящи край пътищата — златници, както ги информира Маргарет, че се казват, докато си записваше нещо в дневника. Когато вятърът задухаше по-силно, високите цветя се разлюляваха като вълна, понесла се по златистата океанска повърхност.