— Опал изглежда добре.
Жената кимна и поруменя, от удоволствие.
— Ти как си? — попита той.
Въпросът беше съвсем тривиален и въпреки това, тя долови премълчаната, но дълбока и искрена загриженост в гласа му. Извърна се и го погледна. Беше свалил шапката си, косата му беше мокра на слепоочията, а бронзовата му кожа блестеше от пот от многото работа, но, както винаги, вниманието й беше приковано най-вече от орловите му очи. Те се взираха в нея изпитателно, търсейки признаци на тъга или замисленост.
— Объркана — отвърна тя, подсказвайки му, че е готова за разговор, което я изненада. За пръв път сама вземаше инициативата.
Сам също го забеляза и се усмихна.
— От какво си объркана?
— Мислих много, за последния ни разговор. Там, при езерото. Попита ме, защо сама не съм се обадила на майка си. И аз нямах друг смислен отговор, освен че се страхувах. — Обърна се да погали отново врата на Опал, чувствайки се по-уверена в себе си, когато докосваше меката грива с ръката си. — Чудех се защо не ми се обаждат. Измъчвах се много по-силно, отколкото, ако просто бях вдигнала телефона и набрала онзи номер.
— Какво е най-лошото, което може да се случи, ако се обадиш сама на майка си?
Марипоса притвори очи.
— Да ми затръшне телефона.
Сам се протегна и постави ръката си върху нейната, както беше отпусната на врата на Опал. Марипоса трепна, но той не я отдръпна. Вместо това, я притисна още по-силно.
— Ако това стане, ще му мислим тогава — каза той.
Дребничката жена погледна, към голямата силна ръка, положена върху нейната.
— Ние ли? — едва прошепна тя.
— Няма да си сама. Аз ще бъда до теб.
Сам вдигна ръката си и я докосна по лицето. Откри сълзата, прокарваща прашна пътечка по бузата й, и нежно я изтри с дланта си.
— Разбира се, само ако ти го искаш.
Предпазливо Марипоса погледна към Сам. Лицето му беше толкова близо до нейното, че виждаше, как зениците му пулсират. Извърна очи встрани. Откровеността му я плашеше повече, от всяка неясна заплаха, която можеше да я очаква някъде в мрака. През годините се беше научила, как да се справя с жестокостта на хората. И затова се усъмняваше в добрината, когато се натъкнеше на нея. Не знаеше, как да се довери на някого, който предлагаше да й помогне, без да иска нещо в замяна.
Чувстваше, че цялата се тресеше, но Сам не помръдваше. Той знаеше, че на уплашените животни, трябва да се даде пространство и време, за да не ги прогониш. Бавно, внимателно Марипоса премести треперещата си ръка от гърба на Опал и я притисна до гърдите си. Разстоянието й се стори огромно. Сам притвори очи и тя чу как той издаде продължителна въздишка. Не беше осъзнала, че досега е сдържал дъха си.
— Искам да си до мен — каза тя и повдигна глава, за да се срещнат очите им. — Готова съм да се обадя.
Марипоса погледна през рамо, докато отваряше вратата на апартамента си, и пусна Сам да влезе пръв.
— Заповядай — каза тя и усети потрепването в гласа си.
Не защото Сам я привличаше като мъж, въпреки че това играеше някаква роля. Той беше първият човек, когото водеше в своето светилище. Да го гледа, как преминава през прага, беше като събаряне на още една от стените, които сама беше издигнала около себе си.
Марипоса смяташе, че апартаментът й прилича, на дом на монахиня.
Скромен, спретнат, с малко вещи. Помещението всъщност беше студиото на пазача в приземния етаж на една луксозна сграда. До него се стигаше по стръмно и мрачно стълбище откъм двора, а вратата му беше тежка и грозна, с голямо резе. Но вътре имаше големи прозорци, които позволяваха на светлината да нахлува свободно и да сгрява малкото пространство. Оскъдната мебелировка я устройваше напълно. Двойно легло, покрито с чисто бяла покривка, беше допряно до задната стена, а близо до прозорците имаше малка, тъмна дървена масичка и два различни дървени стола, боядисани в яркозелено. Най-доминиращата мебел в стаята беше висока етажерка, направена от дървени летви и тухли. Долните лавички бяха отрупани с книги, но на останалите до върха, бяха разположени големи аквариуми.
Марипоса отиде директно до мивката и започна да прави кафе. Имаше нужда да се занимава с нещо. Докато наливаше вода в кафеварката, все още се чувстваше неспокойна, от факта, че Сам се разхождаше из жилището й. Той няма да пропусне нищо, помисли си тя, а после тръсна глава, ядосана сама на себе си. Нямаше от какво да се срамува.
Когато вадеше чашите за кафе, видя, че Сам отива до леглото й и вдига книгата, която беше оставила отворена на нощното си шкафче. Беше старо, оръфано копие на „Енциклопедия на насекомите“.