Обърна се да погледне отново към аквариумите, изпълнена с решителност да обясни случилото се с нея така, че Сам да я разбере.
— Когато завърших лечението си, бях като първата невръстна гъсеница, излизаща от яйцето. Нямах никаква представа коя съм. Сетивата ми бяха напълно притъпени. Можех само, да ям и да съществувам някак си. Страхувах се — непрекъснато, — но трябваше да продължа напред. При всяка фаза, през която преминавах, като че ли захвърлях старата си обвивка. През последните няколко години, минавах през тези фази отново и отново. Изисква се голяма смелост да навлезеш в тъмнината, да се изправиш срещу демоните си. И все пак не смелостта ме караше да продължавам. А по-скоро страхът да не потъна отново в мрака.
Марипоса отпи от кафето си, наслади се на богатия му вкус по небцето си, после бавно постави чашата на масата. Погледна към Сам.
— Но вече не се страхувам. Готова съм за следващата стъпка. Готова съм, за това обаждане.
Съли отиде до къщата на Есперанса, само защото беше обещал на Лус, да я наглежда от време на време. В мига, в който стъпи вътре, се почувства зле. Есперанса я нямаше, както и Лус. Къщата беше студена и празна, като гигантската болезнена дупка в гърдите му, където преди биеше сърцето му. Старателно остави пощата на масичката в дневната, предимно брошури и реклами. После тръгна по коридора към кухнята, а стъпките му отекваха шумно. От всички стаи, тази му се струваше най-пуста. Когато Есперанса беше жива, тук винаги имаше музика, много храна и смях. Сега не усещаше нищо от духа й. Може би Лус все пак беше права. Сигурно баба й беше отлетяла към дома си, с пеперудите.
Лус… Поклати глава. По дяволите, явно мислеше прекалено много за нея, щом беше почнал, да вярва в тия неща. Напълни каната до мивката с вода и едно по едно, поля растенията на Есперанса. Не можеше да ги остави да умрат, независимо какво ставаше — или не ставаше — между него и Лус.
Той обичаше старата жена. Тя никога не беше казала лоша или груба дума за някого. Винаги го посрещаше, със сърдечна усмивка и с нещо за ядене, отнасяше се с него, като с принц, когато им идваше на гости, и често се шегуваше, че мисията в живота й е, да го нахрани добре. Двамата имаха специална връзка помежду си, или поне така му се искаше да вярва. Доставяше му истинско удоволствие, да пазарува с нея. Разказваше му истории, за внучката си от времето преди да се срещнат, неща, които Лус никога не би му споделила. Как като малка е пеела на дърветата и цветята, как любимата й храна е бил сладоледът и как не се е пускала от ръката на Есперанса с дни, след смъртта на майка си. Често след края на обиколката им по магазините, когато я връщаше у дома й, го сръгваше в ребрата, намигаше му и питаше: „Е, кога ще се ожениш за внучката ми?“ Той я обичаше заради това. Така му показваше, че го одобрява, а одобрението на Есперанса означаваше много за него.
Съли остави каната и тръгна обратно по коридора. Спря за секунда на прага на спалнята на Лус. Лилаво-розовата стая беше като стая на дете, но той знаеше, че Лус беше зряла жена, поела на крехките си плещи огромна отговорност много по-рано, отколкото би трябвало. Уважаваше я, че беше напуснала колежа, за да си намери работа, особено, като знаеше, колко много искаше да учи и да получи диплома за социален работник. Точно тогава я беше срещнал за пръв път. Облегната на шкафчето си в коридора на държавния колеж, с един крак опрян на стената, забила нос в книгата си. Трябваше да се изкашля три пъти, за да я накара да вдигне глава. Един поглед в светлосините й очи, замрежени от гъстите черни ресници, и той беше напълно обсебен от това момиче.
Най-много обаче я обичаше, заради сърцето й. Тя много приличаше на баба си, макар да не го виждаше. По някаква причина, нямаше самочувствие. Винаги се критикуваше — че е прекалено закръглена, че лицето й е прекалено обикновено, косата й — прекалено гъста. Да, Лус не отговаряше на представата за модел от списание, но той никога не беше и искал да е такава. Независимо колко пъти й казваше, че е красива, тя винаги тръсваше глава и отказваше да му повярва. Беше си втълпила тази налудничава мисъл, че никога няма да е толкова красива като майка си.
След смъртта на баба й, Съли се притесняваше, че Лус ще се срине. Тя обаче изригна навътре в себе си, така, както беше чел, че правят черните дупки. Цялата светлина, която носеше, потъна, в някакво дълбоко, мрачно място. Съли прокара пръсти през косата си; чувстваше, как болката в сърцето му се засилва и се страхуваше, че то няма да издържи. Откакто тя тръгна, на това безумно пътуване, беше имал много време за мислене. Вече разбираше, защо толкова силно копнееше, да го направи. Просто му се искаше, да може да тръгне с нея. Но защо не отговаряше на съобщенията, които оставяше на телефона й? През последните дни, беше получил само едно съобщение от нея, в което му казваше, че е добре, че е загубила зарядното на телефона си и ще му се обади, когато си купи ново. И да не се притеснява. Как, по дяволите, да не се притеснява? Все едно му казваше, да не диша!