Съли онемя. Историята ставаше все по-странна. Мамка му, мамка му, мамка му, каза си той наум. Изобщо не му се искаше, точно той да съобщи на тази жена новината за майка й. Как да кажеш такова нещо, имаше ли някакъв правилен начин?
— Ало?
— Да, тук съм. Госпожо…
— Авила. Госпожица Авила.
— Ъъъ, да, госпожице Авила. — Прочисти гърлото си отново. Нямаше друг избор, освен да се държи, като мъж и да й каже истината. — Съжалявам, че трябва да ви съобщя така новината, но Есперанса, вашата майка, почина.
— Не!
В слушалката се чу учестено дишане, после, все още невярващо, жената попита:
— Кога?
— Преди няколко седмици. Сърдечен удар. Умря спокойно. Нищо не можеше да се направи. Съжалявам. Всички я обичахме. — Млъкна, защото не чуваше нищо. — Ало? Госпожице Авила? Ало?
— Благодаря ви. Дочуване…
Съли чу затварянето на телефона, от другата страна и линията отново беше прекъсната. Загледа се за миг, в слушалката в ръката си, после и той я постави обратно на мястото й. Задържа дланта си така, смаян от станалото. Поклати глава невярващо, все още опитващ се, да открие някаква логика в това, че за последните няколко минути, беше научил за Лус повече, отколкото тя знаеше за себе си през целия си живот. Представи си я, как пътува, в нелепата си стара кола, с кутията с пепелта на баба си на задната седалка, запътила се, право към шока и истината, която щеше да разбие сърцето й. Неговото силно и смело момиче.
Стисна зъби, сграбчи листа, на който беше записал адреса и телефонния номер на майката на Лус, и решително се втурна към вратата.
Марипоса продължаваше да стои права, стискайки слушалката на телефона до гърдите си. От нея се носеше гневен пиукащ сигнал, но тя чуваше само гласа на младия мъж, който й казваше отново и отново: Майка ви почина.
— Марипоса? Какво стана? Какво ти каза тя? — попита Сам и застана до нея. Хвана я за лакътя и внимателно я обърна, с лице към себе си.
Тя погледна в очите му, но виждаше само, чернотата на зениците му.
— Кажи ми, какво стана — каза Сам с тихия си глас.
Спокойствието му, успя да разкъса стената около нея и да я пробуди. Тя отвори уста, за да му отговори, но думите просто не излизаха. Извърна се от него и се загледа, с все така отворена уста и разширени очи, в спретнатата си малка стая. Погледът й обходи кухнята, леглото й, аквариумите, пълни с живот. Всичко сякаш си беше на мястото, както преди минути, но нищо не беше същото и никога нямаше да бъде. Майка й беше мъртва. Никога вече нямаше да види лицето й, да чуе гласа й… Беше прекалено късно. Никога нямаше да получи прошка от нея. Почувства, как в гърдите й се надига паника, внезапна и бурна и я разкъсва, със сляпа болка и разкаяние. Опита се да си поеме дъх. Сам я прегърна и я притисна към гърдите си. Почувства грубата тъкан на дрехата му, опряна до бузата й, докато се опитваше да си поеме глътка въздух. Не плачеше, не викаше, само тази ужасяваща болка, изпълваше всеки атом от тялото й.
— Сам — простена с усилие тя, опитвайки се да открие убежище в погледа му. Потръпвайки си пое дъх и проговори. — Майка ми е мъртва.
Ръцете му я обгърнаха още по-силно.
— Съжалявам.
Тя изстена, отскубна се от прегръдката му и се впусна към вратата. Чуваше как сърцето й туптеше бясно и заглушаваше мислите й, докато тичаше към градината, която беше направила край сградата. Тичаше, без да обръща внимание на двойката, седяща в малкия вътрешен двор. Тичаше, докато стигна там, отиде право при парцела, с твърда, камениста земя, където работеше, и падна на колене. Зарови ръцете си в черната, ронлива пръст, напълни шепите си с нея и ги стисна с цялата си сила, дишайки тежко. После отметна глава назад, отвори уста и от дълбините на душата си нададе вик, който се извиси към небесата.
— Мами…
Шестнайсет
Когато стигне максималния си размер и вече не расте, гъсеницата спира да яде, напуска листата на растението си гостоприемник и тръгва да си търси безопасно място, защитено от лошия климат и евентуалните й врагове, където да остане, докато се превърне в какавида. Когато го открие, се настанява там, увива се в копринени нишки на малък бял възел и остава така. Времето й като гъсеница е почти изтекло.
С придвижването им, все по на юг, из Хълмистата земя, пейзажът край тях забележимо се променяше. По-често се виждаха дърветата, за които беше говорила Стейси — струпани на малки групички, из откритите пространства, или пръснати, по единично из нивите, извисяващи се драматично, като мълчаливи часовои. Накъдето и да погледнеше, Лус откриваше признаците на настъпващата есен, макар и по-деликатна и различна, от есента на север. Сякаш изпепеляващата жега на тексаското лято беше извлякла ярките летни цветове от земята. Докъдето можеше да види, хълмовете бяха покрити от килим, изтъкан в убити цветове — приглушено зелено, многобройни кафеникави нюанси и ръждивочервено. Покрай магистралата имаше толкова много диви цветя и растения, че всичко се замъгляваше пред погледа й. Но Маргарет подскачаше развълнувано на мястото си всеки път, когато забележеше нов вид, сочеше към него и после бързо записваше името му в дневника си или проверяваше нещо в книгата в скута си. Латинските думи звучаха мелодично от устата й: Gaillardia, Liatris, Rudbeckia, Solidago. Лус отдавна беше спряла да пита, какви са обикновените им имена. Маргарет й беше казала, че за нея, винаги е било по-важно, да знае латинските названия.