Пресегна се и извади от долния рафт на шкафа дебелия указател, с адресите и телефоните на жителите на Сан Антонио. Тръсна го на леглото и го отвори нетърпеливо. Отмести Серена и започна да търси името на леля си. Изпъшка, когато видя, колко много са жените, с това име.
— Сигурно има поне петнайсет Марии Замори в Сан Антонио!
— Знам. Проверих в интернет. Същото е. Поне не са петдесет.
— Предполагам, че просто трябва да звънна на всяка една от тях. Може би ще имам късмет и ще я открия от първия път.
— Може би, но вече е късно. Почти девет часът е. Не искаш да тормозиш хората по това време. Защо не оставиш за утре, на свежа глава? Беше дълъг ден и не знам за теб, но аз съм изтощена.
Лус въздъхна и остави указателя на пода. Усети, как ентусиазмът й отстъпва, пред новия пристъп на отчаяние.
— Ами ако не успея, да я открия? Ако, дори вече не живее в Сан Антонио?
— Няма да спираш — отвърна Маргарет. — Пък и това не е крайната цел на пътуването ти, нали?
Лус погледна приятелката си. За момента нейната решителност трябваше да стигне и за двете. За Маргарет краят на пътуването й, не беше Сан Антонио, а светилищата на пеперудите монарх в Мексико. Това беше просто спирка по пътя й. Лус обаче знаеше, че ако не откриеше леля си в този град, това можеше да бъде краят на нейното пътешествие.
Отиде при багажа си и порови из него, за да намери албума със снимки на баба си. Върна се на леглото. Подгъна крака под себе си и започна да разглежда познатите снимки.
— Обичам фотоалбумите — каза Маргарет и затвори лаптопа си, за да приседне до нея. Наведе се напред и присви очи. — Това Есперанса ли е?
— Да — отвърна Лус.
Сърцето й заби силно, заля я гигантска вълна на любов. Баба й стоеше права, облечена в традиционна мексиканска рокля — бяла, с много дипли и пищно избродирана с ярки шарени цветя. Черната й коса блестеше, сплетена на плитки и украсена със свежи цветя.
— Това е снимка, от сватбата й с Луис, нейния първи съпруг.
— Така си я представях — каза нежно Маргарет. — Мила, но силна. Мъдра жена.
Лус усети отново болезнена тежест в сърцето си, както ставаше всеки път, когато видеше снимка на баба си или се замислеше за нея. Опитваше се, да не се поддава на скръбта и повечето дни успяваше. Сега обаче, нощта беше дошла и тя чувстваше как мракът настъпва към нея.
Маргарет се пресегна и й подаде салфетка. Лус изтри очите си и си издуха носа.
— А кой е този мъж, с мачетето? — попита Маргарет със смях, опитвайки се да развесели малко обстановката.
Лус се засмя леко. Както седяха така, рамо до рамо, тя се вгледа в другите снимки и почувства, че тежестта в гърдите й изчезва.
— Това е Луис Замора, първият й мъж. От това, което знам за него, той е бил особняк, но трудолюбив човек. Дошъл е в Америка, като bracero.
— Какво означава това?
— По време на Втората световна война, много американци се записали в армията и били изпратени отвъд океана, така че се появил недостиг от работна ръка. Затова, американското правителство започнало да набира работници от Мексико, най-вече за земеделска работа. Наричали ги braceros, което означава „работници“. След това той пътувал постоянно, ту в Щатите, ту обратно в Мексико, но винаги изпращал пари у дома. Отсъствал по шест месеца всяка година и абуела ми разказваше, колко самотна е била. Отгледала децата си почти сама. Две дъщери и един син.
— Две дъщери? Мислех, че майка ти е от друг баща.
— Така е. Втората дъщеря на абуела и на Луис починала, скоро след раждането си. Понякога си мисля, колко уплашена трябва да е била баба, без мъжка опора в такъв момент. Винаги съм се чудела, дали това не е причината, поради която е изминала целия този път, от Мексико, до Милуоки, когато майка ми ме е родила. Не е искала дъщеря й да е сама, с бебе на ръце, както е била тя.
Имаше още снимки на Есперанса с Луис и с децата им Маноло и Мария. И други хора от семействата и на двамата. Лус се срамуваше, че не знаеше имената на всичките си братовчеди, които никога не беше срещала.
— Този е красавец — каза Маргарет и посочи снимката, на която Марипоса стоеше до млад и висок русокос мъж, пред някакъв фонтан.
— Това е баща ми — каза Лус с безразличие. — Не го познавам. Никога не е бил част от живота ми.
Думите прозвучаха много студено от устата й, но тя не можеше да се преструва, че изпитва някакви чувства към този човек.