— Разбирам те — призна Пол, — но това е ръката, която си има работа с нас.
Приближиха едно разклонение на алеята и той поведе надясно, покрай една висока дига. Отдолу се мержелееше поток. Освен рядко преминаващите коли наоколо нямаше абсолютно никой.
— Добрата новина е, че разбрах коя е тя — продължи Пол. — Капитанът се е обадил същия ден, когато с теб се срещнахме на яхтата. Няколко минути след като си си тръгнала. По това време президентът пътуваше за Москва, за да се срещне с президента Юкин. Разбира се, може самият той да е приел обаждането, но изглежда малко вероятно. Президентът поддържа високо ниво на прехвърляне на отговорността, като използва подбрани посредници, които той смята, че могат да бъдат употребени.
— И държавният секретар, и съветникът по национална сигурност са били с него на борда на „Еър Форс 1“ — каза Нина.
— Да, но само един от тях е знаел и следователно е имал достъп до един определен шпионин от висок ранг. Аз съм отговорникът на този разузнавач. Ето колко е важен. Той внезапно изчезна. Не се е появявал на явките от две седмици. Но имам основание да смятам, че точно този агент е бил в контакт с някого от администрацията. Опасявам се, че този високопоставен служител използва шпионина, който несъмнено е убиец без капчица съвест, за свои собствени цели.
— Какви цели?
— Нямам свобода на действие да разкрия това. — Като например отвличане на дъщерята на Едуард Карсън, за да бъде заклеймена постъпката като акт на тероризъм и хвърлена в градината на мисионерските секуларисти, помисли си Пол. — В началото подозирах, че може да е президентът, но сега смятам, че може да е единственият друг човек, който знае за съществуването на шпионина: съветникът по национална сигурност.
— Значи съветникът по национална сигурност работи по волята на президента срещу нас.
Пол кимна.
— Вероятността за това е най-голяма. Но спечелих малко време. Казах му, че съм те внедрил с надеждата да се сближиш с Джак Макклюр.
— Това не е далеч от истината.
Пол се подсмихна.
— Надявай се. Истината стига дотам. Подхвърлих им версията, че ще намеря начин да настроя Джак срещу Едуард Карсън. Тогава Джак ще отиде при пастор Таск и ще го накара да настрои силата на Възродителния мисионерски конгрес срещу Карсън.
Нина поклати глава.
— Какво ли не бих дала да се вмъкна за петнайсет минути в мозъка ти.
— Сега, след като знаем срещу кого се борим — продължи Пол, — най-добре ще е да групираме силите и да подсилим укрепленията с хора.
— Мили боже, не говориш за всеобща война, нали?
— Не на открито. Но вече усетихме първите удари под кръста — измяната на двама от хората ми и на капитана. Задача номер едно е да изкореним останалите, ако има такива. Не можем да реагираме адекватно, ако противникът знае всяко наше движение.
— Ще се заема с това — обеща Нина.
— Използвай ресурсите на Сикрет Сървис, а не на вътрешната сигурност.
— Дадено.
Придвижиха се още малко напред, всеки унесен в мислите си.
— А сега ми кажи какво ново с нашето момче Джак — каза Пол.
— Спомняш ли си двойното убийство при „Макмилън Резервоар“ преди двайсет и пет години?
— Това би трябвало да е от компетентността на градската полиция, нали така?
— Явно не и в случая. Проверих записките на градската във връзка с инцидента. Няма такива. Според Джак материалите във вестниците са изключително малко. Проверих казаното от него и се оказа, че е прав. За престъпление от този род е изхабено твърде малко мастило. Липсват даже имената на жертвите. Всичко било потулено, следователно трябва да е било на високо правителствено ниво.
— Какъв е интересът на Макклюр към двойното убийство?
— Не знам, нямахме време да говорим подробно. Но той проявява особен интерес и към местен наркопласьор, работил по онова време. Джак каза, че никой не знаел кой е той или откъде е, но разполагал с ужасно много пари. Никой не можел да пипне с пръст този мъж на име Иън Брейди.
За миг Пол си помисли, че го е ударила кола, прескочила бордюра на тротоара. Със сигурност имаше извънтелесно преживяване. Когато успя да възстанови всичките си сетива, той я подкани:
— Я пак.
— Да не би да казах нещо…
— Името. — Пол нетърпеливо щракна с пръсти. — Кажи ми пак името.
— Кое? Иън Брейди?
— Да, мамка му.
Пол се загледа в далечината с невиждащи очи. Брейди беше ключът към бързо развиващите се събития. Сериен убиец, негодник, най-вероятно психопат — това беше шпионинът, който Пол наследи. Най-важният разузнавач, действащ от двайсет и пет години насам. Чудовището, което беше принуден да защитава и чието местонахождение вече не знаеше. Но тогава кой го знаеше? И в този момент мислите му се избистриха идеално.