Той имаше благи очи и внушителното му мъжко присъствие сякаш изпълваше цялото осветено пространство.
— Търпение. След време ще получиш отговори на всичките си въпроси.
Искаше й се да му вярва. Това даваше надежда. Надежда, че скоро ще бъде освободена.
— Тогава не може ли поне да ме развържеш?
Той тъжно поклати глава.
— Това би било най-неразумното нещо.
— Моля те. Няма да избягам, кълна се.
— Иска ми се да ти вярвам, Али. Тогава наистина щях да го направя.
Тя се разплака.
— Защо не искаш?
— Другите може да влязат по всяко време и тогава кой ще бъде наказан? Аз. Не искаш това да се случи, нали?
В гърдите й пърхаше отчаяние като птиче в клетка.
— За бога, преди да дойдат!
— Будалкаш ли ме? — попита той с тон, който я шибна като камшик. — Не може да ти се има доверие. Ти си лъжкиня… и измамничка.
Едновременно объркана и дезориентирана, Али рече:
— Не… не разбирам. За какво говориш?
Той извади дебела кафява папка и я разтвори на скута си. Тя потръпна, когато забеляза своя снимка, прикрепена към най-горния лист. Това не беше ли сцена от филм, който беше гледала? И тогава осъзна, че тялото и душата й се бяха разделили, че наблюдаваше самата себе си от разстояние или от друго измерение, където беше в безопасност и винаги щеше да е в безопасност, защото нищо не можеше да я докосне.
Чу как някой с нейния глас попита:
— Какво държиш?
— Живота ти. — Той вдигна поглед. — Нали разбираш, Али, знам всичко за теб.
Разколът в нея се бе задълбочил. Или разширил. Без значение.
— Не… не би могъл.
Той сведе очи и прегледа информацията, която му беше пределно позната.
— Казваш се Алисън Аманда Карсън. Аманда е било името на баба ти по майчина линия. Родена си на 4 ноември, дъщеря на Едуард Харисън Карсън и Лин Маргарет Карсън, с моминско име Хейс. На 14 септември са отпразнували 37 години брачен живот. Родена си в университетската болница „Джорджтаун“. Кръвна група — нулева отрицателна. Посещавала си начално училище „Бърни“, основно „Линкълн“ и… да видим, гимназия „Банекър“. На петгодишна възраст си си счупила лакътната кост на дясната ръка. На осем си си изкълчила левия глезен толкова жестоко, че се е наложило да носиш шина цели 17 дни. Нито едно нараняване не е имало дълготрайни последици. В девети клас педиатърът ти е поставил диагнозата „Болест на Грейв“. Как се казваше? — Той обърна листа. — А, да, доктор Халоу. Препоръчал е лечение в детската болница, където си останала шест дни, за да ти направят изследвания, да предпишат лекарства и да оценят състоянието ти.
Той вдигна поглед към потресеното изражение на Али. — Изпуснах ли нещо? Мисля, че не. — Пак насочи вниманието си към папката, удари се леко по челото и по лицето му като разтопен карамел се разля широка усмивка. — Много ясно, че изпуснах! Не споменах Баркли. Филип Баркли. Ти го наричаше… как? Помогни ми, Али. Няма? Добре, тогава ще се справя сам. Наричаше го Барк, нали така? Барк беше първата ти любов, но ти така и не каза на майка ти и баща ти за вас двамата, нали?
— Имаше причина.
— Разбира се. Винаги има причина — съгласи се Крей. — Човешките същества се справят добре с намирането на рационални обяснения. Каза ли на майка ти и баща ти истината за Филип Барк? Едно просто „да“ или „не“ ще свърши работа.
Али изстена леко и потъна, доколкото е възможно, в стола, върху който седеше.
— Забелязваш ли безсмислието на сегашното си положение?
Заради психическата й парализа тази мисъл не беше й хрумвала до този момент.
— Как си разбрал за Барк? Не съм споделяла с никого…
— Онази нощ на сала?
Тя зяпна.
— Невъзможно! Не би могъл да знаеш!
— Но знам. Как да си го обясним? — Той наклони глава. — Ще помогне ли, ако ти кажа, че името ми е Рони Крей?
В гърлото на Али се загнезди нечленоразделен звук и тя едва не се задави.
За пръв път в живота ми съм затворничка, помисли си Лин Карсън. Тя, асистентите и бодигардовете й се връщаха от официален обяд, където говори за нещо си на вашингтонските жени — някаква благотворителна инициатива. Замести мъжа си, който беше Бог знае къде и се занимаваше с Бог знае какво. Сутринта участва в предаването „Добро утро, Америка“. Почти не си спомняше какви ги приказва там.
По принцип обичаше тези функции. Даваха й възможност да се почувства по сенаторски, а сега и по президентски важна, без Едуард да е неотлъчно до рамото й. Но тези дни беше толкова заета с мислите около Али, че официалните обеди, благотворителните инициативи, фотосесиите минаваха като в мъгла. Полагаше неимоверни усилия да запази усмивката на лицето си и задачите, които обикновено й доставяха радост, сега се влачеха протяжно. Колко безполезен е животът, мислеше си тя, докато бронираната лимузина се носеше през града, трафикът се отдръпваше и пешеходците надничаха набързо, чудейки се коя правителствена особа минава наоколо. Без Али животът ми е безцелен.