— Президентът дойде да ме види. — Някаква блещукаща искрица в мозъка на Луиз я беше пробудила от унеса й. — Не е ли мило?
— Много е мило, скъпа.
Пол и съпругата му седнаха в остъклената веранда на санаториума, в който живееше тя. Той усещаше вълните на лъчистото отопление, които струяха от покрития с плочки под.
— Татко — обърна се тя към него, — къде съм?
— Вкъщи, скъпа. — Пол стисна ръката й. — Ти си си вкъщи.
Като чу това, Луиз се усмихна равнодушно и се върна в загадъчния си вътрешен свят. Пол се вгледа в лицето й. Деменцията не беше засенчила красотата й. Сърцето още го болеше от това. Но сега ги делеше стъклена стена и независимо от усилията му той не можеше да преодолее тази ужасяваща преграда. Тя беше изгубена както за него, така и за самата себе си. Пол не можеше да понесе мисълта и затова идваше и говореше с нея, все едно тя му е най-близкият довереник, какъвто не успя да стане, докато беше млада и жизнена. Той по необходимост я беше изолирал от служебния си живот и сега, за да преобрази времето, прекарано с нея, в спомен, който можеше да отнесе в истинския свят, той й се изповядваше.
— Луиз, наследих Найтуинг преди осем години. Най-много ме тревожи фактът, че макар да отговарям за него, никога не съм го виждал. Можеш ли да повярваш? Срещите бяха задочни, с оставени запечатани съобщения за „чичо Дан“, винаги в различен хотел във Вашингтон, избран от Найтуинг.
Той поклати глава. Докато мислите му се обличаха в думи, загрижеността му нарастваше.
— В началото Найтуинг ни осигуряваше информация за Русия и Китай. После разшири полето си на действие. Даваше ни безценни разузнавателни сведения за решенията, взимани зад затворените врати в ключови държави от Близкия изток, някои от които имат претенции да са наши съюзници. Тези сведения винаги се оказваха надеждни и ценни, така че можеш да се досетиш защо президентът настоява да се отнасяме към него много деликатно. Но Найтуинг е бил замесен в съмнителни задачи, действа по свои собствени принципи. Нима е чудно безпокойството ми, че фактически не знам нищо за него? Досието му е необичайно тънко. Силно подозирам, че информацията в него е по-скоро измислена. Чие дело е това и защо го е направил, остава загадка. Предишният отговорник на Найтуинг не е между живите и няма кого да попитам. Повярвай ми, прекарах много безплодни нощи в четене на базата данни на вътрешната сигурност, която сега включва базите данни на ЦРУ, ФБР и Агенцията за национална сигурност, но не намерих дори и да се споменава за Найтуинг някой си. Вече на няколко пъти ми хрумна идеята, че досието е написано от самия Найтуинг.
Ръката на Луиз, сгушена в неговата, беше студена, и той имаше чувството, че говори на мраморна статуя — чудесно изработена, но все пак от камък. Чудеше се дали го чува, дали гласът му й е познат, като любима радиостанция, която човек е слушал, докато е бил млад. Харесваше му мисълта, че гласът му вероятно я кара да се чувства сигурна, в безопасност. Обичана. Очите му се навлажниха и сълзите временно го заслепиха. Той продължи да говори, решен повече от всякога да превърне посещението в нещо лично и интимно, на което ще може да се наслаждава по-късно, когато се озове навън в забързания свят. Тогава щеше да си мисли за нея как стои тук, затворена в лабиринта на собственото си съзнание.
— Всъщност, Луиз, само двама души знаят повече за този шпионин от самия мен — президентът и съветникът по национална сигурност. Предвид безгрижното отношение на президента към внезапното изчезване на шпионина започвам да подозирам, че един от тях двамата против всички правила е бил в контакт с Найтуинг без мое знание. Но отлично съзнавам, че опитите ми да докажа това подозрение са сигурен начин да се самоубия в политическо отношение.
Не, реши той, докато набираше Хю Гарнър по мобилния. Ще трябва да приеме съвета на президента и да се концентрира върху отвличането на Али Карсън и върху Първите американски светски проповедници. За момента нямаше друг избор, освен да остави Найтуинг, който според досието се казваше Иън Брейди, да прави каквото иска. Но щом съветникът по национална сигурност сега имаше изгодна позиция пред президента, тогава беше време той самият да се свърже с неговия мощен съюзник, тъй като неочаквано политическият пейзаж се бе превърнал в плаващи пясъци. Въпреки опасността той трябваше да направи решителен ход, преди те да го погълнат.