— Здравей, мармозетке. Казвам се Джак.
20.
Докато отхапваше от хамбургера с горчица и хрупкави резенчета кисели краставички, Али Карсън се вгледа в лицето на Рони Крей, който седеше много близо до нея и й подаваше в устата. Изражението му не излъчваше никаква заплаха. Той по-скоро приличаше на птица, която храни пиленцето си.
Тя се наслади на вкусовете в устата си и след това, едва ли не с неохота, преглътна. В другата си ръка той държеше млечен шейк с кафе, в чиято гъста пяна беше забучена извита сламка. Той доближи сламката до устните й и тя засмука от сладката напитка.
— Откъде знаеш кои са любимите ми храни? — попита тя тихо. Вече не се страхуваше от него. Знаеше, че й е разрешено да говори, докато се храни.
Крей се усмихна по начин, който много й допадаше.
— Аз съм като родител — също толкова тихо й отвърна той. — Аз съм бащата, за когото винаги си мечтала, но никога не си си мислела, че ще имаш.
Тя направи знак с глава и той й даде да отхапе от хамбургера. Докато дъвчеше, очите й не слизаха от лицето му.
— Знам какво обичаш — продължи той. — И какво не обичаш. Защо бих искал да знам това, Али? Защото те ценя, защото искам да ти угодя.
Али пак засмука от млечния шейк с кафе и преглътна.
— Тогава защо съм завързана за този стол?
— Купих този стол в Мексико преди седем години, по същото време, по което купих и боядисан захарен череп в Деня на мъртвите. Столът е най-ценната ми придобивка и ти имаш привилегията да седиш на него. Преди теб само аз съм седял на него.
Предусещайки, че е гладна, той й поднесе последната хапка от хамбургера.
— Знаеш ли за Деня на мъртвите, Али? Не? Това е единственият ден в годината, в който вратата между живота и смъртта е отворена. Когато живите могат да разговарят с мъртвите. Ако вярват в това. — Той наклони глава. — Кажи ми, Али, в какво вярваш?
Тя примигна.
— Не… не разбирам какво имаш предвид.
Той се прегърби напред и подпря лакти на коленете си.
— Вярваш ли в Господ?
— Да — отговори тя, без да се замисли.
— Наистина ли вярваш в Бог или повтаряш като папагал това, в което вярват майка ти и баща ти?
Тя го изгледа за момент. Устата й беше пресъхнала. Ето пак, той като че ли надзърташе в дълбините на душата й, като че ли я опознаваше отвътре навън.
— Не… не е нужно да отговарям.
— Ето, Али. През целия си живот ти си била отделена от останалия свят със стена. Казвано ти е какво да говориш и какво да мислиш. Но аз те познавам по-добре. Знам, че имаш собствени мисли и собствени вярвания. Няма да те съдя като родителите ти. А тук няма друг, освен мен и теб.
— А останалите?
— А, останалите. — Крей се наведе и избърса ъгълчетата на устата й. — Ще ти издам една тайна, Али, защото си го заслужи. Няма други. Само аз съм. Аз и сянката ми. — Той се подсмихна.
— Защо ме излъга?
— Али, както вече започваш да разбираш, уроците трябва да бъдат научени. Научените уроци премахват нуждата от лъжа. Искам да споделя с теб и още една тайна: не ми харесва да те лъжа. — Той се облегна. — Ти си специална, но не по начина, по който са ти втълпили майка ти и баща ти.
Той взе ръцете й в своите и каза:
— Аз и ти, Али, заедно трябва да отстраним всички безсмислени внушения, всички вреди, които са ти сторени. Добре дошла в началото. Тук, на това място, ти си свободна да говориш каквото ти е на сърцето. Ти си по-свободна от всякога. — Той пусна ръцете й. — А сега ще ми кажеш ли истината? Вярваш ли в Господ?
Али го изгледа. След водовъртежа от объркване, съмнение и страх сега съзнанието й бе по-ясно от когато и да било. Как е възможно, запита се тя. Докато гледаше лицето му, разбра, че след време ще получи отговор на въпроса си.
— Не — твърдо отговори тя. — Идеята, че някъде на небето има брадат старец, който е създал света, който слуша молитвите ни и ни прощава греховете, не ми звучи разумно. Ева произлязла от реброто на Адам… глупости.
Рони Крей замислено я изгледа.
— А вярваш ли в страната си? В Съединените щати?