— Разбира се. — Тя се поколеба. — Но…
Крей не каза нищо и пълното му спокойствие премина и у нея.
Сега бентът рухна и навън се изляха чувства, които тя държеше дълбоко скрити, откакто Ема, нейната единствена довереничка, си отиде.
— Не ми харесва, че страната е превърната в крепост. Президентът и хората му не изпитват нищо друго към нас освен крайно презрение. Могат да правят каквото си поискат, да говорят всичко, да се изплъзват от всяко едно прегрешение, да хвърлят всякаква кал, да наемат хора, които да клеветят политическите им опоненти, и никой няма куража да се изправи срещу тях и да каже, че грешат, че всеки ден убиват стотици хора, че са стъпкали правилния ход, че са размазали границите между църквата и държавата, защото всеки, който се осмели да им се противопостави, веднага бива заклеймяван като предател или опасен ляв откачалник, или и двете заедно.
— Направиха това с баща ти.
— Да.
— Но той оцеля след техните стрели и въздушни удари и ще стане следващият президент.
— Да.
— И все пак той все още не е говорил публично, не е осъдил съюза между християнските фундаменталисти и администрацията. Това означава ли, че е съгласен със сегашната администрация? Нападателните медийни кучета на администрацията се въздържаха от силни удари в замяна на липсата на критика от негова страна.
Тя усети, че той се готви да си тръгне, и изпита остра болка от предстоящата загуба.
— За какво мислиш, че се моли той, когато заедно с майка ти ходят на църква всяка неделя?
— Не… — Внезапно пак я обзе объркване. — Не знам.
— Сега ти ме изненада — каза Крей.
Тя усети силно неодобрение в тона му и кръвта във вените й замръзна.
— Наистина…
Крей постави показалец върху устните й.
— Времето за храна изтече.
След това се изправи и изчезна в мрака.
21.
Когато Джак й се обади, Нина Милър се намираше насред река Потомак.
— Извинете, сър — каза тя.
— Един момент — спря я Денис Пол. — Трябва да се видя с Русалката.
Нина присви очи.
— Сигурен ли сте, че е разумно?
— Просто го уреди — отвърна Пол рязко.
Тя му кимна леко, докато вървеше назад и се отдалечаваше от министъра на вътрешната сигурност. Намираха се на неговата 185–футова яхта, която бе достатъчно голяма, за да има задна горна палуба с площадка, върху която малкият частен хеликоптер докара Нина. Роторите му вибрираха на порива на вятъра. Пилотът в кабината беше готов да отлети веднага при подаден му знак.
Пол наблюдаваше Нина с крайчеца на окото си, докато тя запали цигара с гръб към него и доближи мобилния телефон към лявото си ухо. Тревожеше се за нея. Не беше сигурен дали може да й вярва. Но Денис Пол се тревожеше за всеки човек, с когото говореше или с когото влизаше в контакт през изтощителните двайсетчасови работни дни. Участваше в опасна игра и никой не я познаваше по-добре от него. С течение на годините той или хората му бяха разкрили опасните игрички на мнозина. Разбира се, той се намираше в окото на бурята, в спокойната централна точка, откъдето като олимпийски бог можеше да погледне във всички посоки едновременно. Но не се самозалъгваше, не позволяваше на високопоставената си позиция, в качеството на дясна ръка на президента, да притъпи вниманието му или бдителността му.
Той живееше на ръба вече две години — от средата на втория мандат на президента. Коремът постоянно го присвиваше, нервите му се разклатиха толкова лошо, че той не можеше да си спомни кога е имал здрав сън за последен път. Вместо това усвои изкуството на котешката дневна дрямка — пет минути тук, петнайсет там. В царството на нощта, когато поредният ден преливаше в следващия, той отпиваше силно чисто кафе и плетеше мрежата. За добро или лошо, сега се намираше твърде дълбоко, за да обмисля нещата отново, защото за да успееше, трябваше да изпълни плана си докрай. Всяко разколебаване щеше да се окаже смъртоносно.
Той нагласи усмивката, която използваше за близките приятели, ако изобщо можеше да се използва понятието „близки приятели“ за хората от обкръжението му, защото в действителност министър Пол нямаше истински близки приятели. Работата го научи на това преди болезнено дълго време.
Когато Нина се върна при него в предната част на каютата, мислите му се изнизаха към разпенения водовъртеж при гладкия нос на яхтата. Духаше вятър и от време на време припръскваше дъжд. Денят не беше подходящ за разходка с лодка, но Пол предпочиташе да е тук, във водата, вместо в офис, където имаше опасност от бръмбари, или пък на открито, където всяка негова дума би могла да попадне в обхвата на параболичен микрофон върху покрива на съвсем невинно изглеждащ микробус. Яхтата му беше претърсвана за бръмбари по три пъти на ден. Това включваше целия корпус. Освен това негов приятел от отдела за модерни технологии към Министерство на отбраната монтира отпред и отзад сложни прихващателни устройства.