На незапознатите, размишляваше Пол, тези предпазни мерки биха се сторили параноични, но както много проникновено е казал Уилям Бъроуз: „Да си параноик означава просто да си наясно с фактите.“
— Беше Макклюр — уведоми го Нина, докато сгъваше телефона си. — Иска да се срещнем в управлението на Първите американски светски проповедници.
Това въобще не се хареса на Пол.
— Какво прави той там? Първите американски светски проповедници са грижа на Хю Гарнър.
— Гарнър включи Макклюр в това.
Те излязоха на вятъра. Никой, намиращ се на повече от метър–два, не можеше да ги чуе, дори и екипажът, за който Пол се беше погрижил да стои вътре.
— Какво, по дяволите, знае Макклюр?
— Нямам представа — призна Нина, — но, изглежда, той не вярва, че зад отвличането стои П-2.
— Тогава кой?
— Не знам, сър, но имам усещането, че Макклюр има повече шансове да го открие, отколкото ние.
Министърът изглеждаше замислен.
— Отсега нататък не искам да го изпускаш от поглед.
Нина дръпна от цигарата.
— Какво по-точно искате от мен?
Очите на министъра се врязаха в нейните.
— Направи каквото е нужно, за да го държиш изкъсо. Времето ни изтича, полето ни на действие бързо се стопява.
Погледът на Нина беше хладен и непреклонен.
— А сега по-добре върви — махна с ръка той.
Нина се обърна и се отправи към задната част на яхтата.
— И, Нина… — извика той след нея.
Тя се извърна и махна разпилените кичури от лицето си.
— Опитай се да започнеш да го наричаш Джак.
В лъскавата махагонова каюта капитанът на яхтата не обърна внимание на хеликоптера, когато роторите му заработиха. След миг машината се издигна във въздуха с пътничката на борда. Капитанът не знаеше името й и не го интересуваше. Работата му беше проста и той си я вършеше в момента — пренасяше записките си от разговора между министър Пол и посетителката му върху миниатюрната клавиатура на смартфона си „Блекбъри“. Детството с глуха сестра го бе научило да чете отлично по устни. Когато приключи, изпрати електронното съобщение директно на президента, който щеше да го получи веднага, където и да се намира. Без съмнение президентът с нетърпение очакваше пристигането на съобщението.
Работата на капитана приключи за момента и той остави смартфона до мощния бинокъл, с чиято помощ беше наблюдавал въпросния разговор. След това пак се зае с управлението на яхтата във ветровития следобед. Никога досега не беше претърпявал инцидент на борда и нямаше намерение да го прави сега.
22.
— Всяко действие предизвиква противодействие. Не, не. — Крей се полюшваше от крак на крак. — Всяко действие причинява противодействие. Възприемането на религиозното право от страна на федералното правителство най-накрая се сдоби с правилното противодействие: с нас, врага. Мисионерските секуларисти, армията на разума. — Той се изсмя. — Каква ирония, без тях няма да ни има нас. Те ни създадоха. Всяка крайност дава живот на противоположната крайност.
Той се пресегна и развърза китките на Али.
— Дръж ръцете си над главата.
Прозвуча по-скоро като предложение, отколкото като заповед. Въпреки това Али се подчини, но само след няколко секунди беше принудена да ги сгъне в скута си.
— Аз… не мога. Нямам сила.
— Имам лек за това.
Крей коленичи и разкопча глезените и краката й. После обви ръце около кръста й и й помогна да се изправи. Нестабилна като прохождащо дете, тя отпусна тежестта си върху него.
Насърчавана от него, направи несигурна стъпка напред, после още една, но краката й се заплетоха и Крей я подхвана, за да не се строполи на пода.
— Може да ти се наложи да ме учиш как се ходи — каза тя, докато притеснено се смееше.
— Няма да имаш нужда от мен, за да се справиш, обещавам ти. — Той я изведе от стаята, която бе неин дом повече от седмица. Помогна й да си вземе душ и да се облече и тя не се почувства нито смутена, нито засрамена. А и защо да се чувства? В края на краищата той я беше гледал как ходи по малка и голяма нужда, а най-вероятно и как спи. Имаше ли нещо по-интимно?