Лизи се успокои и отиде да напълни каната от бурето, сложено на ниска поставка до отсрещната стена. Джон Франсис блажено се присъедини към всеобщото мъжко одобрение, предизвикано от гледката — дори скрит под тежките поли, заобленият задник на девойката, когато се навеждаше, за да точи вино, бе наистина приятно зрелище.
— Не ми харесва как я гледа — изръмжа Оливър Хардуик на любимата си. — Ще ми се да му плисна бирата в муцуната, когато пак я зяпне така.
— Хич не си го и помисляй — отвърна любимата му. — Впрочем ти обеща вече да не правиш такива работи. Знаеш какви неприятности имаше Лизи последния път, когато изгони клиентите й.
— Шайка проклети развратни благороднически копелета — продължи да бучи Оливър. — Като разгонени песове. Хубавичко ги наредих.
— Сигурно, само че нямаше нужда така да им изкарваш акъла. Пък и търговията на Лизи после цял месец не вървя.
— И това го казва дъщерята на един ханджия!
— Че аз какво бях според тебе! Тогава май нямаше нищо против.
— Да имам нещо против ли? — изсмя се Оливър и притегли любимата към себе си. — Никой мъж с очи на челото и багаж в гащите нямаше да има нещо против, любима моя, или дори да си го помисли. Не и когато хубавичко те погледне!
— А ти погледни докъде ме докара тая работа!
— Ах, Бес, хубавице моя. Толкова много ли те безпокои това?
Бес се усмихна и сбърчи нос.
— Не и откакто те имам. — Усмивката й угасна. — Но се безпокоя за нашата Лизи. Тя е толкова… толкова сериозна, Оливър! Никога не е обръщала малко повече внимание на никой от мъжете, които са я ухажвали, и каквото и да казваш, сред тях имаше двама-трима подходящи.
— Че какво от това? И най-добрият от всички не беше достатъчно добър за нашата Лизи.
— Не искам да остане стара мома. Оливър! Но както отблъсква всеки мъж, който се интересува от нея…
— Всичките само едно си мислят!
— Точно каквото си мислеше и ти, скъпи! — изкиска се Бес. — И то какви хубави неща си мислеше!
— Добре ни беше заедно, нали, Бес, красавице моя?
— И сега пак ни е добре.
— Да. Хъм… — Оливър се върна към въпроса, който го занимаваше, и изруга. — Бог да го убие! Само го виж тоя похотлив мръсник! Казвам ти, Бес, само още веднъж да я погледне така, и ще му отиде биричката!
Лизи постави напълнената кана с вино и трите чаши на малък поднос и ги занесе на масата, където Уилям Уотфорд и неговите дърти вещици водеха ожесточен спор дали катранът е по-силно лекарство за крастата при овцете, отколкото корените от лапад, сварени в оцет. Тя избягна с хитра маневра всеизвестната блуждаеща ръка на Уилям и се върна да наточи още бира за стария Томас. Възбуден, защото бе успял да надникне под полите й, той бе пресушил халбата си и гръмогласно поиска още една, само че бързо, преди да е пукнал от жажда.
Гърбът и краката я боляха. Беше уморена, гладна и раздразнена, както всяка вечер, когато Самюел не можеше да дойде да обслужва кръчмата. Но тази вечер Лизи усещаше едно допълнение.
Не бе трудно да разбере откъде идва то. Наричаше се Джон Гидиън, макар тя дълбоко да се съмняваше, че е дошъл на света тъкмо с това име. Точно в момента той се бе облегнал в ъгъла край огнището, обгърнал покровителствено халбата бира със загорялата си красива ръка и предизвикателно протегнал крак върху отсрещния стол. Беше добре облечен и ако се съди по говора му, добре възпитан, независимо че идваше от колониите. Мъжът бе произнесъл едва няколко думи, колкото да я закачи и да си поръча вечеря и още бира, но Лизи беше абсолютно уверена, че не сопването й го бе принудило да замлъкне.
Привидното му нехайство прикриваше някаква смущаваща бдителност. Според нея той виждаше и чуваше всичко, което става в салона наоколо му, независимо че се правеше, че не се интересува от нищо друго, освен от бирата си и от гърдите й, които издуваха пазвата на роклята.
С това последното Лизи бе свикнала. Движеше се сред мъже — млади, стари и на средна възраст, — още откакто бе пораснала достатъчно, за да помага на дядо си в безкрайната работа по кръчмата. Повечето от тях наистина бяха от селото и околните ферми, но винаги имаше и случайни пътници, и хора, които идваха на гости при местните благородници, но копнееха да поотдъхнат от гостоприемството на своите домакини. Нямаше значение какви са — ако бяха достатъчно големи, за да не се държат вече за полите на майките си, гледаха само халбите с бира и гърдите й точно както странникът в ъгъла.
Никой обаче не бе успял досега да я разтревожи така, както този мъж с неговата ленива усмивка и морскозелени очи, наполовина скрити зад такива гъсти мигли, че някоя жена дори би се разплакала от завист. Когато се доближеше до него, сърцето й започваше да бие учестено и кръвта заблъскваше във вените й. Когато се отдалечеше, заета с други задачи, тя усещаше погледа му върху себе си и тялото си и пламваше в горещи приливи, толкова обезпокоителни, колкото и неочаквани. Ако не бе толкова сигурна, че е напълно здрава, както винаги, щеше да си помисли, че се разболява и трябва да й се пусне кръв.