А вътре в кръглата църква Пиа усети, че Джан Гастоне наистина не знае какво да прави по-нататък. Драматичната му поява очевидно бе изчерпала всичките му разумни идеи.
— Считайте се за предупредени от Медичите! — изрече той. — Знаете, че много лесно мога да накарам полковете си, които са съвсем наблизо, да запишат имената ви и да ви отнемат всички земи и имущества! Но този път ще бъда благосклонен, стига да ми обещаете, че ще се разотидете и повече няма да споменавате тази глупост за Деветимата!
На Пиа й беше пределно ясно, че Джан Гастоне няма никакви полкове наблизо. След като бе живяла толкова дълго с баща си и неговите превземки и пози, тя бързо схвана, че херцогът само се перчи, а няма нищо зад гърба си. Примъкна се тихичко до края на пейката и се загледа в Джан Гастоне, който започна да отстъпва назад.
— Е, какво ще кажете? — смотолеви.
Стеснявайки зловещо кръга си, Деветимата го гледаха предизвикателно. Никой от тях не каза нищо. Единственото движение бе от пламъците на факлите им. Пиа знаеше, че в ръкопашен бой те биха могли да надвият и натрапника, и неговите лакеи, ала нещо очевидно ги караше да се сдържат, и в известен смисъл неподвижността и мълчанието им бяха още по-заплашителни.
Джан Гастоне продължи да отстъпва и да реди високопарни фрази, които звучаха все по-кухо и по-безсмислено. Заключителните си думи изтърси на прага:
— И не забравяйте, че един от вашите е мой човек! Очите на Медичите са навсякъде!
Когато чу отдалечаващия се тропот на каретата на Медичите, Пиа си даде сметка, че опасността се бе прехвърлила тук, вътре. Но дори когато Фаустино се провикна гневно да претърсят църквата, тя не усети страх. Нямаше накъде да бяга — залавянето й беше неизбежно. Лежеше си там, под пейката, и чакаше, загледана в концентричните кръгове на покрива, следвайки пътя на спиралата, докато Деветимата стесняваха все повече и повече кръга около нея. И когато факлите им най-сетне осветиха скривалището й, и когато тя зърна жестокостта в очите на съпруга си, единственото, което й даде сили и надежда, бе, че Рикардо е успял да се измъкне.
Рикардо едва не бе прегазен от каретата на Медичите, която като че ли бягаше от руините.
Изпълнен от внезапно грозно предчувствие, той се спусна безшумно към църквата, но картината, която видя там, го накара да се закове на място. Пиа, която съвсем доскоро бе в неговите обятия, сега се намираше в ръцете на Нело, който я държеше не нежно, а с нож, опрян на гърлото. Рикардо се загледа в коварното острие на Нело. Ако се разкриеше, Пиа щеше да бъде мъртва още преди да е стигнал до нея, а той щеше да се издаде. Ако не се покажеше, Нело щеше да я накаже по кошмарни, ужасяващи начини, за които той дори не смееше да мисли. А после съвсем неочаквано си спомни за Виоланте и си даде сметка, че й дължи нещо — дължи й да довърши онова, което бяха започнали.
С прималяло сърце и изпълнен с ненавист към самия себе си, Рикардо се скри, проследявайки с поглед как Деветимата напускат кръглата църква и абатството.
Четиринайсета глава
Гъсеницата
Една гъсеница си пълзяла бавно из красивата градина, когато срещу нея се задала бърза мравка.
— Махай се от пътя ми! — троснала се мравката. — Не смей да заставаш на пътя на по-висшестоящите от теб! Под нивото ми е да говоря с подобни низши създания като теб!
Гъсеницата преспокойно продължила по пътя си, изкачвайки се по стъблото на едно цвете. Там тя се свила, превърнала се в копринен пашкул и на следващата сутрин излязла като красива пеперуда. Издигнала се пеперудата във въздуха и по едно време, не щеш ли, зърнала на земята същата мравка. Мравката погледнала нагоре и се смаяла.
— Гордо създание! — провикнала се от високо пеперудата. — Няма на света толкова низше същество, което да не може някой ден да се издигне високо над онези, които са се мислели за по-добри от него!
— Събудете се, мадам! Бързо, събудете се!
Виоланте отвори бавно очи и зърна до себе си Гретхен. В кръга светлина от свещта в ръката й тя видя, че старицата е по нощница и че ръцете й треперят толкова силно, че восъкът капе неконтролируемо върху завивката. В стаята все още цареше мрак, но от долу се чуваше силно тропане и викове.
— Конникът е! Елате, бързо!
Виоланте отметна бързо завивката си и промърмори:
— Къде, в кулата ли?
— Не, мадам, на главната порта! Удря толкова силно, че ще изкара вратите от пантите!