И тогава я осени прозрение. Тя разбра как би могла да спаси Пиа от затвор и присъда. Древните закони на града постановяваха, че в деня на Палио управителят на Сиена може да освободи един затворник в града — но само един — независимо от неговото престъпление. И ако в края на състезанието тя прочете името на Пиа, то тогава момичето щеше да получи защитата на града срещу своя съпруг и неговия баща.
Виоланте обърна гръб на прозореца. Трябваше да види Рикардо. Налагаше се да каже на Гретхен веднага да повика Зебрата.
— Сестро? — прекъсна мислите й Джан Гастоне.
Виоланте си наложи отново да погледне към блудния си девер. Дами го беше пременил в най-хубавите му одежди, със снежнобяла перука, черно палто и копринени бричове.
— Къде отиваш? — запита го тя, настръхнала от грозни предчувствия.
— Дами ми съобщи, че днес тук се провеждало някакво много странно местно събитие. Нещо, свързано с теглене на жребий — за конете, които ще бъдат яздени в състезанийцето, което щяло да се проведе след седмица. Та реших, че за нас е добре да се появим пред народа в този момент. Да покажем единство.
Виоланте не можеше да не признае, че идеята бе много добра. Затова тръгна след него, но не нагоре към балкона, а надолу, към главните порти на двореца. И преди да успее да го попита дали е разумно да се смесва с простолюдието в подобен момент, Джан Гастоне се бе изтътрузил до площада. Виоланте хукна след него, надявайки се, че в суматохата ще успее да размени няколко думи с Рикардо, но бързо беше насочена от свитата на девера си към нещо като подиум, който бяха издигнали, за да могат те да се откроят над тълпата. Стражите веднага започнаха да ги аплодират и няколко групички от народа се присъединиха към тях, но като цяло само онези от гражданите, които бяха най-близо до тази ложа, обърнаха някакво внимание на появата на Медичите. Останалите бяха прекалено заети да следят най-важното събитие от днешния ден.
Рикардо се спотайваше в тъмното сърце на тълпата. Въртеше се неспокойно, точеше врат, за да види пристигането на контрадите. Видя и своята контрада, наперена и горда със знамето в бургундовочервено и синьо на Кулата, в чийто център се виждаше гербът на квартала — слон, понесъл на гърба си кула. Там беше и Доменико, вдигнал високо своето знаме, озъртащ се непрекъснато за сина си.
Рикардо присви очи. Слонът върху знамето на баща му носеше на гърба си целия град и той се изпълни с неподозирано разбиране към това същество. Той също бе принуден да търпи тежестта на целия град върху раменете си, камъните на дълга, които го притискаха. От мъка сърцето му се бе свило до размерите на бобено зърно, но той бе наясно с дълга си. Започна да разбутва народа, за да се добере до баща си.
Доменико беше изнервен повече от обичайното. Ръководен от странните ритми на своята година, той бе достигнал почти зенита на вълнението си. На сина му му предстоеше да участва във второто Палио за годината, а днес — денят на тегленето на жребия, беше ключов за неговия успех.
Доменико така и не бе споделил със сина си колко бе страдал, когато преди един месец Рикардо се бе отказал от шансовете си да спечели Палио, само за да спаси човешки живот. Едновременно с неизразимата гордост, която бе изпитал от човечността на сина си, той бе принуден да се справи и със собствения си срам, че би предпочел Рикардо да бе профучал покрай разбитото тяло на Виченцо и да го бе оставил да умре, вместо да скача от коня си, за да го спаси. Затова този път за Рикардо беше повече от важно да спечели, не на последно място и заради странния и крайно неприятен гост, когото Доменико бе принуден да приеме в къщата си преди две нощи.
Изпълнен с това чувство на спешност, ковачът проточи врат, за да зърне някъде Рикардо над групата от десет избрани коня. Беше останал слисан, когато съветът бе избрал жребеца на сина му — Леокорно, инатливо създание, но пък Рикардо казваше, че тичал бързо, а и кон и господар си бяха паснали много добре. Затова Леокорно бе изведен тържествено от конюшнята си тази сутрин. В идеалния случай, разбира се, кварталът на Кулата трябваше да изтегли легендарния Берио — най-бързия сред конете, но Доменико не виждаше победителя от последното Палио сред десетте избрани коня. Неочаквано Рикардо се озова до рамото му и изпълнен с невероятно облекчение, Доменико прегърна сина си през раменете, като че ли не искаше да го пусне.