Рикардо извърна очи към Фаустино. Значи така беше решил да се справи с Джан Гастоне. Това беше гаранцията, за която му бе споменала Пиа — с която Фаустино щял да си осигури ненамесата на наследника на херцогството. Щом Фаустино бе в състояние да се справи така безмилостно с един Медичи, то тогава какво ли очакваше Пиа?!
Ако Рикардо си бе направил труда да погледне, макар и веднъж към баща си, щеше да се изненада от изражението на стареца, докато наблюдаваше как влачат Джулиано Дами към градския затвор. По лицето му се четеше облекчение, искрено облекчение.
Петнайсета глава
Таралежът
През 1559 година Козимо Велики — първият и най-прославен Козимо де Медичи, който е управлявал Флоренция, обърнал алчния си поглед към Сиена. Обсаждал безпомощния град в продължение на петнайсет дълги месеца. Поставил сиенците на колене, болни и гладуващи, и принудени да се хранят с онези от плъховете, които не били достатъчно бързи, за да напуснат потъващия кораб.
Козимо изпратил свой парламентьор, който да убеди сиенците да се предадат. Ездачът бил приет в града през портата Камолия, в контрада на Таралежа. В рамките на по-малко от час Деветимата върнали преговарящия обратно на Козимо мъртъв и завързан на гърба на коня му. Когато другарите му се опитали да вдигнат трупа от жребеца, не успели да го хванат никъде, защото от всички страни на тялото му стърчали стрели. Но пък успели да прочетат парчето пергамент, забодено на една от стрелите:
„Вие ни изпратихте бяло знаме. Ние ви изпращаме таралеж.“
Така Деветимата предали най-важното си послание на Медичите — че няма да приемат друг господар нито сега, нито никога.
Лишен от Дами, Джан Гастоне се срина. Той ревеше и виеше, разкъсваше гоблени, чупеше мебели и през час-два, по което и да е време от денонощието, пращаше слугите в двореца до аптеката в квартала на Пантерата за някакво, каквото и да е лекарство, което да излекува разбитото му сърце.
Както винаги, Фаустино се бе показал изключително умен и предвидлив, казваше си Виоланте. Нямаше право да нападне директно Джан Гастоне, но бе избрал да го нападне чрез неговия любовник. Чрез появата си в кръглата църква, заставайки на пътя на Деветимата, Джан Гастоне се бе превърнал в обект на яростното отмъщение на Фаустино и сега тя не можеше да стори нищо, нищичко. Стражата на херцогинята бе действала съобразно нейните морални закони, същите, които бе наложила тя — няколко от декретите срещу содомията бе написала със собствената си ръка. Така Дами бе изловен в мрежата, изплетена от самата Виоланте.
Тя не бе допускала, че градът толкова скоро ще бъде върнат обратно в нейните ръце. И което беше още по-притеснителното, Джан Гастоне не показваше никакъв интерес към предоставянето на помощта, която й бе обещал. Вече не бе в състояние да мисли за нищо друго, освен за Дами. Първоначално изпращаше авторитарни писма, които диктуваше на писаря на Виоланте, след това сърцераздирателни жалби, изписани със собствената му ръка и подпечатани с неговия пръстен — всички до едно настояващи за освобождаването на Дами. И всички те бяха връщани от ужасени вестоносци, които информираха бъдещия херцог, че Дами ще бъде съден въз основа на неопровержимите доказателства на сигурен свидетел.
Изправена пред гнева на девера си, Виоланте изпитваше странна смесица от вина и радост. Беше доволна, че Дами бе изчезнал от очите й. Винаги бе смятала присъствието му за зловещо, така че сега, без него, светът й бе станал по-добър. Но дори и на него тя не желаеше онова, което трябваше да последва. Декретите срещу содомията, които бе издала, превръщаха акта — стига да бъде доказан — в наказуем със смърт. А когато стана ясно, че Фабио Капримулго се е разпял свободно пред съдията, нещата за Дами започнаха да придобиват наистина мрачни окраски. Присъдата бе обявена пред открит съд, председателстван не от кого да е, а лично от Франческо Мария Конти, в присъствието на ридаещия Джан Гастоне и мълчаливия, пребледнял Дами, вторачен в безсилния си господар с умолителен пурпурен поглед. След една седмица щеше да бъде обесен.
Джан Гастоне се заключи в библиотеката. И не помръдна оттам. Или стоеше, впил невиждащ стъклен поглед през прозореца, или преравяше градските закони, в последен отчаян опит да открие някаква вратичка в тях за любовника си. Установи, че би могъл да наложи промяна в закона — което не беше никак трудно, тъй като някои сиенски закони траеха и по ден — но тази промяна не би могла да бъде ратифицирана навреме, за да спаси Дами, а бъдещият херцог нямаше никакъв интерес да спасява содомити по принцип. Никой друг на този свят нямаше значение, освен Джулиано Дами.