Ала Виоланте знаеше, че държи живота на Дами в ръцете си. Ако Джан Гастоне откриеше закона, който тя възнамеряваше да използва, за да спаси Пиа Толомей, ако знаеше, че тя притежава властта да спаси Дами, щеше да я подложи на непрестанен обстрел от молби, закани и заплахи. А тя не можеше да поеме подобен риск. Затова един ден изчака изтощения й от сълзи девер да се оттегли в покоите си и да захърка, взе една свещ и се запъти към библиотеката и по-точно към онази нейна част, където се помещаваха градските закони — подредени на свитъци един върху друг по рафтовете, чакащи някой да се позове на тях. Откриването на свитъка, написан от собствената й ръка, й отне само няколко секунди. Виоланте безцеремонно счупи восъчния печат на Медичите и измъкна пергаментовия свитък от цилиндъра, в който се съхраняваше. След като напъха драскащата тялото й хартия под корсажа си, тя изгаси свещта и се измъкна незабелязано от библиотеката. Докато се качваше тихо по стълбите към покоите си, тя не спираше да се диви на това как понякога големите решения зависят от малките неща, как едно толкова малко нещо като парче хартия би могло да спаси една невинна жена от гилотината.
Ужасен от наближаването на Палио, Джан Гастоне започна да изпраща всеки ден до затвора молби да се види с Дами. Въпреки че не беше открил нито един закон, който би довел до освобождаването на неговата дясна ръка, той бе научил, че осъденият затворник има право на един посетител преди изпълнението на присъдата му. Затова той не спираше да праща молба след молба за среща с Дами. Надяваше се, че веднъж озовал се там, силата на името му и осанката му ще бъдат достатъчни, за да измъкнат затворника. И всеки ден очакваше отговора от Дами, но когато той пристигна, съдържанието му се оказа напълно неочаквано. Дами не бе пожелал да се срещне със своя любовник и господар, а с херцогиня Виоланте.
Джан Гастоне се почувства смъртно обиден, но едновременно с това не спря да настоява пред снаха си да отиде. Виоланте нямаше никакво желание да слуша жалбите на човек, от когото се страхуваше, но въпреки това в уреченото време тя прекоси площада по посока на затвора, следвана плътно от вярната Гретхен. На вратата на затвора бе посрещната от вездесъщия главен надзирател. С намусена физиономия той й напомни, че според законите на Сиена тя е задължена да влезе в килията съвсем сама.
В тъмницата миришеше на влага и мухъл. Надзирателят внесе за нея висок стол. Тя седна и зачака, загледана в пурпурните очи на Дами, които единствени проблясваха насред почти пълния мрак. Останалата част от него представляваше само прегърбена сянка. От погледа му я побиха тръпки и я върнаха към най-мрачните дни от живота й. Затова отрони една-единствена дума:
— Е?
— Смъртната ми присъда скоро ще бъде изпълнена — изрече сянката със съскащите звуци, от които винаги се бе ужасявала.
— Знам.
— Освободи ме!
Тук, насред това мрачно място, без никаква светлина, можеха да бъдат себе си. Тук нямаше никакви рангове, никакви перуки, костюми и маниери.
— Защо да го правя?
Суровостта на гласа й, който екотът на влажните стени побърза да й върне, я изненада. Ехото замря и тя зачака да чуе отговора. И никога, за нищо на света не бе допускала, че ще чуе онова, което последва.
— Защото никога не съм бил праведен — изрече той и се приведе напред, за да придаде тежест на това странно изявление, но и за да й даде възможност да зърне проблясъка в очите му. — А само праведните отиват в царството Божие!
И тогава тя разбра. Върна се двайсет години назад. Лежеше в леглото си и слушаше думите на друга сянка. На непознат свещеник. Пурпурните очи, съскащите съгласни, този откъс от светото писание… Виоланте ахна.
— Освободи ме — рече Джулиано Дами — и аз ще ти върна сина!
Доменико Бруни се тревожеше много за сина си. Оставаха броени дни до Палио, а той нямаше никакво желание да работи с коня си, не му обръщаше никакво внимание. Единствено ковачът решеше копринената бяла козина на Леокорно, само той почистваше копитата му. Но не можеше да го язди, защото жребецът позволяваше само на Рикардо да го яхне, и затова не можеше да го упражнява достатъчно. Рикардо отказа да яхне Леокорно дори на пробните гонки, на които се явяваха всички жокеи с избраните им от жребия коне, за да се запознаят с пистата на Пиаца дел Кампо. Рикардо като че ли не се интересуваше вече от нищо.