От появата на непознатия преди известно време Доменико живееше в страх. И сега се бе хванал като удавник за сламка за онова, което му беше най-мило на света, като че ли имаше опасност всеки момент да изгуби сина си. Но след като Дами влезе в затвора, страховете му станаха от друго естество. Ковачът се опасяваше, че Рикардо е вече отдавна изгубен за него.
Единственият човек, когото Рикардо искаше да вижда, бе Зебрата — момчето се появяваше ежедневно в квартала на Кулата със сведения за Пиа. Конникът не можеше да си намери място, не понасяше нито целувката на слънцето, нито чуруликанията на скорците. Всичко му причиняваше болка — всеки звук бе твърде висок за ушите му, всяка гледка — твърде ярка за очите му. Прекарваше часове наред в сън в конюшните и единствено всепоглъщащото желание да остане жив, за да види Пиа поне още веднъж през живота си, го възпираше да не се втурне към двореца на Фаустино, за да разбие вратите и да връхлети вътре като хала.
Идеята хрумна на Зебрата. Една вечер той влезе в конюшните и потупа Рикардо по рамото. Конникът се събуди и зърна срещу себе си познатите лешникови очи на малкия си приятел.
— Върви да я видиш — рече момчето.
— Как?
— Как изкарахте Пантерата оттам? Можеш да се върнеш по същия път!
И в кадифената нощ Рикардо прекоси площада и стигна до Фонте Гая. Повдигна познатата плоча и се спусна в тунелите под града. Тръгна покрай познатия стъклен блясък на зелените локви и вървя, докато пръстите му не напипаха очертанията на каменната врата, през която бе изнесъл Еджидио Албани само преди няколко седмици. Той бутна вратата със съзнанието, че ако вътре има страж, животът му свършва тук. Но на него не му пукаше. Животът му и без това беше свършил.
Когато той се появи при нея, Пиа не можеше да повярва, че го вижда.
Под влияние на страха и самотата в подземието умът й бе започнал да си играе такива игри, че когато орелът на стената започна да се движи, тя си помисли, че сънува. В унеса си помисли, че Ланселот се е появил, за да я спаси от диханието на дракона. И когато от стената се показа една фигура, тя едва не изрече името на този легендарен рицар.
Но той веднага я взе в обятията си. А после тя не искаше да се събужда, докато той я целуваше страстно и тихо. Имаше чувството, че би могла да остане до края на живота си на това прокълнато и кърваво място, стига да бъде до него. Усети как пръстите му броят ребрата й — беше толкова изпосталяла, че брачната халка на Орела се изхлузи от пръста й и остана в косата му. Но скоро нищо нямаше да има значение.
Той хвана ръката й и я поведе към вратата и тогава тя осъзна, че това не е сън. Това беше Рикардо и той щеше да я измъкне оттук. Но тя поклати глава.
— Седни — прошепна.
— Трябва да вървим!
— Къде? Помисли, Рикардо! Ще трябва да бягаме цял живот! — Хвана ръката му в студените си пръсти и го погледна в очите. — И какъв град ще оставим след нас, ако си тръгнем? Управляван от Фаустино ли? А какво ще стане с херцогинята, от която така или иначе ще трябва да се отърват, както и с наследницата на Падовани, която била тъпкана със злато? Ти си длъжен да участваш в Палио! Длъжен си да ги победиш и можеш да го направиш само така! И без това преди края на Палио няма да посмеят да предприемат нищо срещу мен. Планират да ме изведат сред тълпата. Не могат да си позволят да ядосат баща ми, преди да изпълнят пъкления си замисъл!
— А след това?
Тя сведе големите си очи, разкопча медальона на Клеопатра от врата си и му го подаде.
— Вземи това и се яви на игрите като мой защитник! Нека това бъде за теб доказателство за моята вяра в теб! — Някога бе мечтала да си има свой рицар защитник, а ето че тази мечта се бе сбъднала, макар и по толкова чудат начин.
— Пиа! — сграбчи ръцете й той, стисвайки в тях монетата на Клеопатра. — Какво ще стане после?
Без да смее да го погледне, тя отрони:
— Законът ще ме осъди на смърт, след Палио. Нело отново ще се ожени — вече са избрали новата му невеста. Разбраха, че с мен са допуснали грешка, но засега все още имат нужда от баща ми, поне през следващите няколко дена.
Пое си дълбоко дъх. Вече имаше време да довърши цитата, който бе започнала още през онзи ден в изповедалнята, цитата от Данте, изпълняващ пророчеството:
„Ако в близки дни се върнеш горе, душо уморена, отдъхнеш ли, за Пиа си спомни, за мен, която се родих в Сиена, а пък в Марема смърт ме покоси от този, за когото бях сгодена и който с пръстен скъп ме украси.“