Рикардо се загледа в пръстена на пръста й и в кукумявката върху монетата в ръцете си, в златистите очи, които му намигваха съзаклятнически под светлината на факлата. А тя разбра, че той се страхува, толкова се страхува за нея, че не е в състояние да го понесе.
— Не мога да го направя! Ти не ме познаваш. Аз съм долен страхливец! Отговорен съм за смъртта на много хора, защото ме беше страх!
И преглъщайки, й разказа кошмарна история — за една църква в Милацо, за млада майка и за горяща сграда. Пиа слушаше, изпълнена едновременно с ужас и съжаление, и не само към загиналите невинни жертви, но също така и за него и призраците, които толкова дълго го бяха преследвали.
И вече разбра. Пое лицето му в ръцете си и отрони:
— Тогава ти самият си бил дете. И ако беше останал, и ти щеше да умреш и никога нямаше да доживееш да видиш това. Не забравяй, че се опита да спасиш Виченцо, а сега имаш възможността да спасиш живота на цял град! Възползвай се от него!
Той я погледна в очите и кимна. Тя се насили да каже още нещо:
— А сега трябва да те помоля за нещо доста по-трудно, в сравнение с което победата в състезанието е нищо!
— Какво е то?
И тогава тя изрече най-страшните думи, които някога й се бе налагало да каже:
— Трябва да ме оставиш тук! Обещай ми!
— Трябва да ме извадиш оттук! Обещай ми!
Сърцето на Виоланте биеше в ушите й — толкова силно, че едва чуваше Дами.
— Разкажи ми!
— Ще ме освободиш ли?
И напълно забравила за Пиа, тя отговори:
— Да.
Дами издиша дълбоко и започна да разказва история, случила се преди двайсет години. Никога не я бе разказвал на никого, включително и на Джан Гастоне, но дори и сега не можеше да разкаже най-грозната част от нея от страх тази жена да не го удуши още тук, на място, със собствените си ръце. Затова щеше да й каже само за светлината, не за сенките, само за бялото, а не за черното.
Защото преди двайсет години Джулиано Дами бе извършил едновременно най-грозното и най-красивото нещо в своя живот. Когато по заповед на Джан Гастоне се бе облякъл като свещеник, за да отнеме близнаците на Виоланте и да ги убие, той си бе мислил, че задачата няма да му се опре. Бе уредил Виоланте да бъде упоена преди похищението на децата й, а когато бе влязъл в стаята й, се бе уверил, че това е била разумна предпазна мярка. Дори и в съня си тя бе обгърнала с ръце всяко от миниатюрните си бебета, които сучеха лакомо от пълните й гърди. Изражението на майката, докато спеше под тежкото покривало на лауданума, беше образец на спокойствие и блаженство. Ала Дами не почувства абсолютно никакви угризения на съвестта, докато измъкваше бебетата от майка им. Не се трогна дори от млякото, което капеше от устенцата им, когато се прощаваха с Виоланте. Той пъхна кротките деца под черното си расо и се вмъкна в съседната стая.
И там, в мрака, той предаде душата си на ада, но само за да може после да я спаси. Никога до този момент не бе убивал дете, но смяташе, че няма да е кой знае колко голяма работа, защото няма как да не успее да се отърве бързо от едно наскоро родено дете, едва е успяло да зърне света, който и без това не му е било писано да обитава. Остави едното момченце на леглото, а другото хвана в ръце, в иронично подобие на начина, по който майката бе гушкала децата си. Първоначално мислеше да обгърне с ръка гърлото и да го удуши, но после установи, че е много трудно да стисне силно толкова малко гърло. Озърна се за възглавница, с която да го задуши, но всички възглавници от стаята бяха преместени в съседната стая, за да бъдат в услуга на младата майка. Накрая просто пъхна показалеца си в миниатюрната уста.
Онова, което се случи после, му позволи да надзърне в пропастта, в която му предстоеше да падне — защото, след като бе измъкнато от гърдата на майка си, бебето стисна с устни пръста на Дами и започна да суче. Дами почувства такъв прилив на нежност в тялото си и толкова остра болка, че реагира интуитивно — пръстът му навлизаше все по-навътре и по-навътре в устата на бебето, докато накрая то не замря.
Другото момченце лежеше тихо на леглото и наблюдаваше това убийство. Със зелените си като маслина очи то проследи Дами как поставя мъртвия му брат до него. И когато пурпурните очи се срещнаха със зелените, Дами разбра, че по-скоро би умрял, отколкото да извърши отново подобно злодеяние. И така, прокълнатата душа на Джулиано Дами излетя от обгръщащата го паст на ада, само на косъм от пламъците и челюстите на демоните. Той бе убил един от близнаците, изпълнявайки заповедта на своя господар и любовник. Но другия щеше да спаси.