Докато пресичаха площада с Гретхен, старицата трябваше да я придържа, за да не падне. Виоланте й беше дълбоко благодарна за подкрепата и мълчанието. Точно сега не бе в състояние да й разкаже новината, защото и самата тя не бе успяла да подреди събитията в мислите си. Единственото, което знаеше, докато вървеше към двореца си, бе, че вече е наясно защо Рикардо винаги й бе изглеждал толкова познат, защо го бе забелязала още при първата им среща, защо бе изпитвала такива топли чувства към него. Той просто й бе напомнял за младия Фердинандо, за своя баща. На минаване покрай Торе дел Манджа пак бе обзета едновременно от радост и болка. Защото може и да бе открила сина си, но той бе изчезнал от очите й, изпълнен с неистов гняв.
Точно сега Виоланте нямаше сили да се изправи срещу Джан Гастоне. Бе наясно, че той я чака в приемната й и крачи напред-назад, очаквайки с нетърпение резултата от срещата й с Дами. Херцогинята се запита дали деверът й все още би желал свободата на любовника си, ако разбере какво й бе казал той. Затова със сила, която не знаеше, че притежава, тя реши засега да крие онова, което знае. Щеше да използва Дами като разменна монета в тази игра на шах между нея и девера й.
Изпрати Гретхен да намери Зебрата и когато момчето пристигна, тя хвана деветгодишната му ръка и се загледа в изгризаните нокти. Какво ли не би дала да можеше да познава Рикардо на тази възраст! Усмихна се мило на Зебрата и го попита нежно дали знае къде се намира сега Рикардо Бруни.
— Що се отнася точно до този момент, херцогиньо, не знам — отговори момчето, — защото двамата с Леокорно напуснаха града рано сутринта. Тренира усилено, господарке.
Зебрата не допълни, че именно посещението на Рикардо при Пиа бе факторът, който го бе променил, онова, което го бе вдъхновило пак да язди и да спечели, да целуне белия нос на изоставения си кон и да го помоли за прошка. Зебрата беше видял всичко това, когато при изгрев-слънце Рикардо се бе метнал на гърба на липицанера и го бе подкарал към хълмовете, по западния път, по който винаги поемаше, за да вижда града от запад. Момчето знаеше, че там двамата щяха да яздят обиколка след обиколка, на фона на Сиена, подготвяйки се да спечелят. Но Зебрата не каза нищо от това. Защото, колкото и да харесваше милата херцогиня, пазеше тази информация, за да я размени за монета. Сега той примижа срещу притесненото й лице и се смили над нея.
— Но мога да ви кажа къде ще бъде утре сутрин! — изрече.
— Къде?
— Как къде? В църквата на квартала на Кулата, на благославянето на коня му!
Но, разбира се. В утрото на всяко Палио всяка контрада благославяше коня си в своята църква. А игрите Палио се провеждаха утре. Виоланте се опита да се концентрира върху анализа на ситуацията. Рикардо Бруни, нейният син, най-добрият ездач в този град, щеше да участва в Палио за квартала на Кулата. Жената, която той обичаше, беше затворена от капитана на Орлите, чийто син Нело трябваше да спечели Палио. Рикардо — единственият умел ездач, който застрашаваше плановете им, бе получил от Фаустино кон, който бе отгледан да изгуби надпреварата. Така Нело щеше да спечели и да отговори на очакванията на новосформирания синдикат по залозите, който после щеше да субсидира Деветимата. Сиена — нейният град, щеше да й бъде отнет. Не, помисли си тя шокирано, щяха да отнемат града на Рикардо! Защото селянинът, към когото Джан Гастоне се бе отнесъл презрително като низше същество, сега беше по-висш по ранг от него. И ето че в крайна сметка Виоланте бе изпълнила своя дълг и съдба — Тоскана си имаше наследник!
Изведнъж на херцогинята й просветна — ако Рикардо спечелеше Палио, това щеше да доведе Деветимата до просешка тояга, а нейният син пак щеше да има град. А според Зебрата в момента той тренираше отчаяно, с цел да спечели. Що се отнасяше до заплахата от Ромул, който и да беше той и с каквато и власт да разполагаше, тук вече щеше да се наложи да се намеси Джан Гастоне. Тя трябваше да преговаря с този убиец, защото беше крайно време той да си плати за престъпленията.
Херцогинята се качи на горния етаж и се насочи към приемната си. Когато натисна бравата, видя, че Джан Гастоне наистина вече е там и я очаква. Те се вгледа в тлъстото му разтревожено лице и маската, която си сложи, за да скрие отвращението си от него, беше най-трудната, която й се бе налагало да слага през живота си. Той и само той бе виновен за това, че тя бе изгубила двайсет години от живота на Рикардо. Запъти се към кутията от слонова кост, която се намираше под прозореца, и извади оттам закона, който бе скрила там. Подаде го на девера си и отсече: