— Фаустино Капримулго?
— Фаустино Капримулго.
— Значи той наистина иска да ме убие — заключи спокойно Рикардо.
Зебрата сви тесните си раменца и отбеляза:
— Не съм толкова сигурен. Според мен той просто смята, че с този кон ти не можеш да победиш. Не можеш да се състезаваш с кон, когото не можеш да яхнеш, нали така?!
— Но аз го яздя! Нали вече си ме виждал?!
— Може и да греша. Но сега ще ти кажа какво бих направил аз, ако бях на твое място — продължи детето, водено от мъдростта на опита. — Ще отида в църквата преди всички и ще го завържа на олтара, така че да вижда само теб. А след това ще изчакам всички да си отидат, преди да го изведа. И не бих го пуснал на пробните гонки и днес. — Защото последните пробни гонки ставаха преди самото Палио. — Просто не съм много сигурен как ще му се отрази присъствието на толкова много хора около него.
Рикардо кимна. Изправи се и се приближи към коня, като започна да го гали по белия нос. Леокорно изцвили от удоволствие.
Зървайки белега върху главата на жребеца, Зебрата се изправи и с крайна неохота допълни:
— Има и още нещо. Този белег. — Прокара малките си пръсти по зарасналата тъкан. — Попитах Боли защо са го кръстили Еднорог. Защото според него някога конят е имал липицианско име — Неаполитано някакъв си. Обаче го нарекли Еднорога заради нещо, което му се случило в последния му ден на бойното поле.
Рикардо продължаваше да гали животното, чакайки края на разказа.
— Поел цял байонет в челото си. Минал право през черепа му. Както става ясно, носел се през цялата кавалерия с това опасно нещо, стърчащо от главата му, а всички му се смеели и го наричали „еднорог“. Но дотогава той вече бил съвсем откачил и бил много опасен, затова никой не смеел да измъкне байонета. Конят убил единствения, който опитал — така го ритнал в челото, че му оставил белег от подкова. След това никой не смеел да го доближи. Накрая все пак го хванали и някакъв лекар извадил байонета. Но част от острието останало в главата му. Оттам и тази издутина — просто кожата върху острието се е събрала и сраснала. Според Боли именно затова конят е толкова луд — защото непрекъснато вижда разни призраци. — Зебрата сведе очи, за да не гледа Рикардо, и завърши унило: — Боли казва, че това острие в крайна сметка ще се раздвижи, ще тръгне навътре и ще го убие.
Рикардо зяпна сащисано първо към Зебрата, а после към коня. За момент онемял, той започна да гали животното още по-силно и да подръпва нежно белите му уши. И в този момент разбра, че победата му вече е по-важна от всякога — не заради херцогинята, а заради Еднорога. Стараейки се да не издава вълнението в гласа си, той отсече:
— Добре, както и да е. Да тръгваме вече, че да сме първи в църквата. А, Зебра, ти върви в църквата на Орлите, за да провериш какво става с Пиа.
Нямаше нужда да обяснява на Зебрата какъв огромен смисъл крие изразът „както и да е“. Но докато двамата с Леокорно излизаха от конюшните на Кулата, Рикардо се изпълни със странното усещане, че светът му малко по малко започва да се обръща с краката нагоре.
Нямаше никаква представа, че това е само началото.
В другия край на града, в западната му част, Пиа Толомей седеше в църквата на Орлите. Извадена от тъмницата си само заради хорското мнение, тя беше изкъпана и облечена от Николета, която не пропусна, естествено, да я унизи колкото й бе възможно повече. Сега седеше в рокля в черно и жълто — цветовете на Орела, накипрена за Палио. Даде си сметка, че миналият месец бе носила за последен път цветовете на Кукумявката. А сега носеше за последен път оперението на Орлите. Седеше върху твърдата пейка и оглеждаше света изпод воала от черна коприна, като качулат сокол.
Вратата на църквата се отвори отвътре и тя зърна Нело в рамката на светлия ден навън, водещ черния си жребец. Закъснелите заприиждаха покрай него, надпреварвайки се да се докосват до ръкава му — за късмет. Очите на децата бяха огромни и блеснали като монетите, които му подаваха. Пиа забеляза, че устните му леко се опъват в непривична за него усмивка — по-скоро петно, излъчващо не топлота, а гордост. Стори й се, че е щастлив. Бе получил онова, за което бе мечтал цял живот — бе заел мястото на брат си и имаше уважението на хората, което по-късно през деня щеше да трансформира в обожание.