Останала за момент сама, Виоланте се наведе и вдигна от прахта верижката, която беше паднала. Огледа я внимателно. Беше медальон с монета, изработена от злато, с кукумявка от едната страна и глава на царица — на другата.
Египетска царица. Клеопатра, от династията на Птолемеите.
И Виоланте разбра. Сърцето й се разтуптя от страх, дланите й се навлажниха от пот и стомахът й се разбунтува. Защото Рикардо, единственият човек в този град — а и на този свят въобще, — който значеше нещо за нея, безсъмнено беше обречен. Надпреварата беше достатъчно опасна и на фона на традиционните съперничества, но сега той бе носил върху кожата си медальон, който очевидно е принадлежал на Пиа от рода Толомей. Подобно нещо не би могло да бъде нито изгубено, нито откраднато — подобно нещо би могло да бъде единствено доброволно подарено от неговия собственик. Пиа го беше дала на Рикардо — нейният защитник, а заедно с медальона му бе дала и сърцето си. И ако Нело бе наясно с това, то тогава за Рикардо би било чист късмет, ако успее да завърши това състезание жив. Въпреки всичко това херцогинята не искаше да го оставя да язди без символа, който му е бил подарен.
— Синьор Бруни! — повика тя конника и протегна към него стисната си в юмрук ръка с дланта надолу. — Мисля, че това е ваше.
Той протегна ръка и тя бързо пусна верижката в нея. Рикардо погледна към дланта си, а после към херцогинята. Тя го дари с леко кимване, нещо като благословия. Той затвори ръката си и отвори уста, за да й благодари, но вместо това каза:
— Ромул се возеше в карета с кръстосани ключове. Имаше и пръстен със същия знак.
А после й се усмихна веднъж, по стария начин — усмивка на съучастничество, разбиране и обич, която стопли сърцето й. И след това тълпата го погълна.
Виоланте влезе обратно в двора на палата си. В мига, в който се озова в пустите коридори, тя вдигна полите на роклята си и побягна напред и нагоре по стълбите.
— Херцогиньо! — извика след нея Гретхен.
Тя не се обърна. Пристигайки на балкона, тя се облегна на рамката на вратата, за да си поеме дъх, а после се появи отново пред народа и се настани благопристойно обратно на мястото си. Едва тогава си даде сметка, че трепери.
Затърси Рикардо сред цветовете на Кулата, сред останалите пред въжето на старта. Жокеите си шепнеха един на друг последни заплахи или обещания. Тя знаеше, че в този момент едни договори се сключваха, други се разтрогваха и огромни суми пари сменяха притежателите си. Ала този път залозите имаха по-специално значение — да обогатят девет контради, а останалите да доведат до просешка тояга.
Конете обикаляха неспокойно и се блъскаха. Един от тях се изправи на задни крака, за да изхвърли ездача си. Това беше бял жребец, издигащ се над събратята си подобно на статуя — кон и ездач бяха същинско копие на паметника на Козимо Велики, който тя познаваше от Флоренция. За един кратък миг Виоланте видя как Рикардо, седнал върху изправилия се Леокорно, демонстрира по недвусмислен начин физическия отпечатък на своето наследство — защото Козимо беше не само негов съименник, но и прадядо. После видя как Пиа Толомей се изправя рязко, поставила ръка на устата си. Нещо не беше наред.
Изведнъж времето сякаш забави своя ход — Рикардо се понесе към земята.
Зебрата се намираше в един далечен край на града по работа на херцогинята. Беше му казано къде да стои и какво да гледа. Разхождайки се, както бе инструктиран, от една статуя на Вълчицата към друга, той също бе уведомен и за какво да се оглежда — групи мъже в тъмни мантии, достатъчно дълги, за да скрият мечове или пистолети, събиращи се на групички от шестима или дванайсетима. И наистина — всяка от статуите вече си имаше своята малка групичка мъже, мъже, които не бяха облечени в цветовете на никой квартал, мъже, които не бяха от Сиена, мъже, които не вдигаха очи от земята и които бързаха да се скупчат заедно, ако покрай тях минеше някой. Взети поотделно, групите не бяха достатъчно големи, за да предизвикат някакви коментари в този най-натоварен от всички ден от годината за града, но събрани заедно, те щяха да представляват внушително множество.