Намерили най-великолепното си прикритие насред тълпите, насочени към площада за Палио, те изобщо не забелязаха малкия вестоносец сред тях и се отпуснаха достатъчно, за да заговорят на южняшкия диалект на Рим.
Рикардо бе изправен пред огромно препятствие. Неспокоен и облян в пот, Леокорно се бе върнал към старите си номера. Не позволяваше на Рикардо да го яхне. Удрян и блъскан от коне от всички страни, той бе ококорил от страх очи, опашката му се мяташе на всички страни, копитата му постепенно отстъпваха от пистата.
Рикардо се стегна вътрешно и започна да гали Леокорно и да го целува. Погледна в подплашените очи на коня и веднага разбра. Тази преса от коне, хиляди събрани наоколо хора, горещината, ревящите тълпи. Еднорогът се бе върнал обратно в Милацо. Обратно на бойното поле. В съзнанието на младежа звъннаха думите на Зебрата: „Не съм много сигурен как ще му се отрази присъствието на толкова много хора около него“.
Рикардо постави длани от двете страни на главата на коня. Сам затвори очи и отпусна глава върху белега му. И в този миг бе залят от толкова много любов, от толкова силно състрадание към това бедно, ранено същество, че почти забрави за Пиа. Този път не използва номерата си, нито шепота си — само започна да повтаря отново и отново: „Моля те, моля те, моля те!“. Гласът му се извиси в кресчендо, така че Леокорно да го чуе. После погледна пак в очите на коня. Бялото им се виждаше. Неистов страх.
И тогава му дойде вдъхновение.
— Избягай! — изкрещя. — Избягай от всичко това! Седемдесет и пет удара на сърцето и ще бъдеш далече оттук! И тогава ще намериш покой! Просто бягай! Бягай!
Леокорно примигна и тръсна глава. Долавяйки момента, Рикардо го яхна без проблем. Конят не помръдна. Рикардо започна да му благодари и да го хвали и много деликатно го поведе към стартовата линия.
После настъпи обичайната суматоха в началото на състезанието и накрая, след миг на почти непоносимо напрежение, конете най-сетне се подредиха в редица и застинаха по местата си, сякаш укротени от невидима ръка. Насред призрачното мълчание, възцарило се над целия площад, изгърмя великата камбана Сунто от кулата Торе дел Манджа точно над главата на Виоланте. Обаждаща се само на Палио, камбаната отекна над мелето, за да съобщи на града, че часът е настъпил. Всички глави се извърнаха, всички погледи се изместиха — за да гледат ветропоказателя на Торе дел Манджа, който при последния дъх на камбаната щеше да се обърне към онзи квартал на града, облагодетелстван този път с победата в Палио. Неподвижен насред непоносимата жега, ветропоказателят не помръдваше. Но после бавно, много бавно, задвижен от полъха на случаен бриз, се обърна към контрада на Кулата.
Ръцете на Рикардо хванаха здраво юздите. Леокорно тръсна силно глава, но тишината го успокои. Времето се проточи.
Шестото чувство на конника се събуди. Изведнъж осъзна, че капанът всеки момент ще щракне. Все едно се намираше върху крепостна стена, а под него вече чакаха сапьорите със своите експлозиви. Или пък бе попаднал в капан и чакаше всеки момент зъбите да щракнат около него.
И в този момент Рикардо проумя сатанинския замисъл на Фаустино. Нямаше никакъв начин Леокорно да оцелее след онова, което идваше след тази тишина сега. Разтърсващият рев на тълпата, на хилядите присъстващи на Палио, гръмовният залп на оръдието — всичко това щеше да върне автоматично нещастното животно на бойното поле и щеше да го докара до лудост.
Рикардо почти се усмихна. Но, разбира се, Фаустино беше умен. Умен и дяволски хитър. Нямаше никакво значение как Рикардо бе обучавал Леокорно в дивата пустош на Марема или сред тихите каменни дворове на града. Защото само този момент, единствено този момент имаше значение — а той щеше да дойде в повече за Еднорога. Фаустино го е знаел, през цялото време го е знаел. Рикардо беше вече бита карта.
Но изпълнен с внезапна решимост да не се предава до последния миг, конникът свали коприненото шалче от врата си и го разкъса — същото онова шалче, което бе защитавал така яростно от посегателствата на Нело, любимите му бургундовочервено и синьо на Кулата, цветовете, които бяха неговият дом, които бяха символ и на баща му, на всичко, което някога бе познавал и обичал. Разкъса шалчето на две под слисаното ахване на тълпата. А после започна бавно и търпеливо да напъхва двете парчета в ушите на Леокорно, като едновременно с това успокояваше и галеше жребеца.