Херцогинята скочи на крака и побягна към двореца си. Докато тичаше през библиотеката към стълбата на кулата, тя се молеше да пристигне навреме. Все още нямаше точна представа какво ще направи, но пък имаше съвсем ясна представа за намеренията на Нело. Докато минаваше през библиотеката, в съзнанието й се пропиха думите на Данте — същите, които бе чела по-рано през този ден.
Как е починала Пиа от рода Толомей?
Съпругът й я хвърлил от една кула.
Заслепена от мрака, докато я влачеха нагоре по стъпалата, Пиа се запита дали и първата Пиа бе чувствала същото — тази сухота в устата, така че не можеше дори да изпищи, тази слабост в краката, така че едва успяваше да катери стотиците стъпала? Изкачвайки се стъпка по стъпка към височината, която щеше да я унищожи, отдалечавайки се стъпка по стъпка от земята, вървейки нагоре, за да може после да се понесе обратно надолу, изминавайки десетките метри към своята смърт?
Пиа дочу гласове, отекващи около нея, но дали бяха отгоре или отдолу, дали бяха мъжки или женски, не знаеше. Звучаха като сирени, които й се присмиваха в последните мигове от живота й. Но сред всички тези гласове дочу един, глас, който тя обичаше повече от всички останали и който я викаше така, че сърцето му се късаше:
— Пиа!
Рикардо. Нямаше да може да пристигне навреме.
Когато излязоха отново на светло, Пиа пак беше заслепена. И пак не виждаше нищо заради слънчевите лъчи, и пак не чуваше нищо заради екота на камбаната Сунто.
Когато се хвана за перилата, Пиа реши, че краят й е настъпил. Оказа се обаче, че последните й мигове на тази земя щяха да се проточат още малко. Нело наполовина извлече и наполовина изнесе съпругата си към бялата корона на кулата с купичките. Ако я беше хвърлил през перилата, тя вече щеше да бъде мъртва, но той очевидно искаше целият град да види тази екзекуция, да му обърне внимание поне веднъж — а това спечели на Пиа малко време. Тя осъзна, че той възнамерявала я качи на самия връх, където се извисяваше златната топка на Медичите. Пиа погледна за последен път към хоризонта и ни в клин, ни в ръкав си помисли: „Вече никога няма да мога да видя морето“. И оттук нататък нито се опита да пищи, нито да се дърпа — просто се вкопчи в Нело, така, както никога досега не беше правила, уплашена от огромната височина, ужасена от скорошното си падане. Пренебрегван и недооценяван през целия си живот, непрекъснато сравняван с брат си Виченцо, Нело се беше сдобил с нечовешки сили за този свой последен акт на отчаяние.
През замъглените си от сълзи очи Пиа зърна Рикардо, изчакващ бързо стъпалата и следван плътно от една фигура в лилаво — херцогинята. Пиа почти се изсмя. Бяха твърде далече от нея. Тя беше обречена.
По едно време Нело също ги забеляза и от висотата на положението си спрямо Рикардо му извика:
— Не смей да се приближаваш! Този път няма да спечелиш ти! Този път за разнообразие ще стане така, както искам аз!
И в този момент Пиа разбра, че вече всичко е в нейни ръце. За първи път, откакто ги бяха венчали, тя прегърна Нело — и изведнъж бе пронизана от внезапна и напълно неочаквана болка на съжаление към него. Нело — нежеланият и незабелязаният, удостоен с вниманието на баща си едва след смъртта на брат си, и то единствено, за да спечели града. Под тях Рикардо продължаваше да катери стъпалата. Бавно, но сигурно. Тя трябваше да му спечели време, а единственият начин, по който можеше да го стори, бе да засвидетелства на Нело вниманието, за което той така копнееше.
И тя започна да говори — нежно и тихо, стараейки се да не издава чрез гласа си неистовия си страх. Никога не си беше представяла, че устните й могат да се окажат толкова близо до ухото му и до острата му черна коса.
— Баща ти искаше днес ти да победиш! Създаде около теб цял синдикат, около твоите умения, защото те цени! Даде ти великолепен кон и шанса да спечелиш този град!
И да искаше, надали би могла да избере по-катастрофален за себе си ход от този.
Устата на Нело се разтвори в животински, гърлен смях, розовите му очи почервеняха от сълзите на яростта.
— Не разбираш ли? — изгъгна. — Аз не искам да спечеля състезанието! Искам само наградата!
Борейки се с желанието си да изпищи и да започне да се дърпа, Пиа го погледна в розовите очи, забелязвайки с периферното си зрение, че Рикардо напредва към нея.
— Но тази вечер градът ще бъде твой! И ти го знаеш! Ромул е съвсем наблизо!