Залата на Деветимата бе изградена като възхвала на отдавна отминалото републиканско управление, когато бяха властвали деветимата представители на най-великите фамилии на Сиена. Това беше правителството, което тя уж беше заменила, но което практически продължаваше да управлява града. За да погледне напред, тя трябваше да се обърне назад, а на това място дори самите стени биха могли да й подскажат какво трябва да стори. Защото тук, на стените, се намираха трите превъзходни фрески на Амброджо Лоренцети — „Алегория“, „Последиците от доброто управление“ и „Последиците от лошото управление“, на които бяха изобразени различни пейзажи от Сиена и нейната околност.
Виоланте бе живяла с тези стенописи десет години, бе организирала тук приеми, съвети и диспути, бе гледала към тях десетки хиляди пъти, но нито за миг не ги бе видяла. Истински. И сега, под бледата светлина на утрото, тя насочи лампата си към стените и я плъзна внимателно, загледана в топлите полумесеци светлина, които хвърляше пламъкът й върху детайлите. Огледа внимателно всеки щрих, много отблизо. Искаше да разбере какво трябва да прави като управител.
Виоланте погледна наляво. В картината за доброто управление проспериращите граждани търгуваха свободно и танцуваха по улиците. Отвъд градските стени се виждаха тучни поля и гори, златисти ниви с посеви. В алегорията за лошото управление се ширеха престъпления и из руините на града бродеха болни хора. Стени на града не се виждаха, отвъд него природата беше безрадостна, земята се бе напукала от продължителната суша. И над всичко това властваше белолик дявол с рога от слонова кост, с черна мантия, с купа кръв в ръце и козел в краката му. Орловите му черти й напомниха за Фаустино Капримулго. Тя потрепери и не се осмели да погледне към жълтеникавите очи на дявола.
Виоланте отстъпи няколко крачки назад, за да огледа едновременно двете фрески, и се замисли дълбоко. Стенописите показваха двете лица на града, черното и бялото. Дори самото знаме на Сиена — Балцана, представляваше бяла плоча върху черна плоча, всяка половина равна на другата. Но сега, под нейното управление, като че ли цветовете на знамето бяха разменили местата си, като че ли черното беше взело превес. Как би могла да промени положението, как би могла да накара бялата половина да спечели, как би могла да подражава на стабилното републиканско управление на Деветимата, което беше изобразено тук? И кой би могъл да победи дявола в собствената му бална зала? Тя потрепери и придърпа коприненото знаме на Палио върху раменете си.
След това насочи маслената лампа към третата фреска. Тя беше в средата, точно между черния и белия град. И в нея тя откри надежда. Тук, в центъра, където мрачен като Христос съдия отделяше спасените от прокълнатите, се съзираше вдъхновение. Защото тук Справедливостта беше изобразена като жена. Виоланте повдигна ръка към везните, които държеше персонификацията на Мъдростта, носеща се над трона й. Защото именно Справедливостта решаваше дали да прокълне някого, или да прояви милост към него — вдясно обезглавяваха осъден престъпник, вляво усмихнати хора получаваха опрощение. Виоланте се изпълни с нова сила. Възможно ли е тя да се превърне в Справедливостта, възможно ли е най-сетне да хване здраво юздите на управлението и да обедини този вечно разделен град?
Справедливостта от картината не беше сама. В краката й беше изрисувана една персонификация на Добродетелта, с образа на Дева Мария. Мария — светицата защитница на града. Мария — майката, която бе видяла сина си и да се ражда, и да умира. Мария, на която Виоланте се бе молила през цялата си бременност и после дълго след това, тази смъртна жена, която знаеше какво е да изгубиш син. Виоланте усещаше някакво родство с нея, някаква увереност, че не е сама.
Но после, когато погледът й се плъзна отново по фреската, тя забеляза нещо, което не бе видяла преди. Друга женска фигура държеше нещо, което безсъмнено беше пясъчен часовник — две елегантни стъклени кълба с изтичащия между тях пясък на времето. Това подсказа на Виоланте, че не разполага с много време. Ако не успееше да изцели този град преди края на херцогството, който щеше да настъпи при нейната смърт, Сиена щеше да остане завинаги обречена.